Освен в учението, Анн се развиваше и в обществено отношение, защото Марила не забравяше мнението на доктора от Спенсървейл и вече не й забраняваше от време на време да излиза. Клубът за дебати процъфтяваше и уреди няколко концерта, имаше една-две сбирки почти на равнището на вечеринки за възрастни, устройваха се много разходки с шейни и веселия с пързаляне на кънки.
Междувременно Анн растеше и се източваше тъй бързо, че един ден, когато беше застанала до нея, Марила с изумление откри, че момичето е по-високо от нея.
— Я гледай, Анн, колко си порасла! — възкликна тя, без да повярва на очите си. Тези думи бяха последвани от въздишка. Марила изпита странно съжаление за нейното израстване. Момичето, което беше се научила да обича, беше някак си изчезнало и вместо детето, пред нея стоеше висока петнадесетгодишна девойка със сериозни очи, замислено изражение и гордо вдигната главица. Марила обичаше момичето колкото беше обичала детето, но усещаше странно тъжно чувство на загуба. И тази вечер, когато Анн бе отишла на молитвено събрание с Дайана, Марила седя сама в зимния здрач и си позволи слабостта да поплаче. Матю, като влезе с фенер, я завари така и я загледа толкова смаяно, че Марила неволно се засмя през сълзи.
— Мислех си за Анн — обясни тя. — Станала е едно такова голямо момиче… а идущата зима вероятно няма да е у нас. Ужасно ще ми липсва.
— Тя ще може да идва у дома често — утеши я Матю, за когото Анн все още беше и винаги щеше да бъде малкото, живо момиченце, което беше довел от Брайт Ривър в тази юнска привечер преди четири години. — Отклонението на железопътната линия от Кармоди ще бъде готово дотогава.
— Няма да е същото, както когато е тук през цялото време — мрачно въздъхна Марила, твърдо решила да се наслаждава докрай на безутешната си скръб. — Но то се знае: мъжете не могат да разберат тези неща!
Имаше и други промени в Анн, не по-малко явни, отколкото външните. Преди всичко тя стана много по-тиха. Може би мислеше много повече и мечтаеше не по-малко от преди, но положително говореше по-малко. Марила го забеляза и спомена и това:
— Ти не бърбориш и наполовина толкова, колкото преди, Анн, нито употребяваш и наполовина толкова големи думи. Какво ти е станало?
Анн се изчерви и се позасмя, остави книгата си и погледна замечтано през прозореца, където едри, плътни пъпки се разпукваха на вейките, в отговор на примамващото ги пролетно слънце.
— Не зная… Не ми се приказва толкова много — отговори тя, замислено притиснала брадичката си с показалеца. — По-приятно е да мислиш милите си хубави мисли и да ги пазиш в сърцето си като съкровища. Не обичам, когато ги осмиват или им се чудят. И не знам защо, не ми се ще вече да употребявам големи думи. Почти за съжаление е, нали, сега, когато наистина ставам достатъчно голяма за тях, ако исках да ги казвам. Интересно е да си горе-долу пораснала в някои отношения, но не е така забавно, както очаквах, Марила. Има толкова много за научаване, вършене и мислене, че няма време за големи думи. Освен това госпожица Стейси казва, че късите думи са много по-силни и по-добри. Тя ни кара да пишем всичките си съчинения колкото може по-просто. Отначало беше трудно. Бях толкова свикнала да вмъквам всичките чудесни големи думи, за които можех да се сетя… и се сещах за колкото щеш такива. Но вече свикнах, и виждам, че без тях е много по-добре.
— Какво стана с вашия клуб за съчинения. Отдавна не съм те чула да го споменаваш.
— Клубът за съчинения вече не съществува. Нямахме време за него и — знаеш ли — струва ми се, че той ни омръзна. Глупаво беше да пишем за любов, убийства, приставане и мистерии. Госпожица Стейси понякога ни кара да пишем по някой разказ, като упражнение по литературно съчинение, но не ни позволява да пишем неща, които не биха могли да се случат в Авонлий, в нашия собствен живот, и ни критикува много остро, кара ни да критикуваме и собствената си работа. Никога не съм мислила, че в моите съчинения има толкова много грешки, докато не започнах да си ги търся сама. Толкова се засрамих, че исках да се откажа изобщо, но госпожица Стейси каза, че бих могла да се науча да пиша добре, само ако свикна най-строго да критикувам сама себе си. И аз се мъча да го правя.
— Остават ти още само два месеца до конкурса — продължи Марила. — Как мислиш: ще можеш ли да го издържиш?