— Аз съм направо зашеметена вътрешно — отговори Анн. — Искам да кажа сто неща, а не мога да намеря думи, с които да ги изразя. Никога не съм мечтала за това… не, мечтала съм, но само веднъж! Позволих си да помисля веднъж: „Какво ли ще е, ако изляза първа?“, но с трепет, знаеш, защото ми се виждаше толкова суетно и самонадеяно да мисля, че бих могла да изляза първа на целия остров.
— Извини ме за минутка, Дайана. Трябва веднага да изтичам на полето да кажа на Матю. После ще тръгнем нагоре по пътя да съобщим добрата новина на другите.
Те забързаха към ливадата под хамбара, където Матю пластеше сеното, и по една щастлива случайност госпожа Линд приказваше с Марила на крайпътната ограда.
— О, Матю — възкликна Анн, — аз съм издържала и съм първа — или една от първите! Не съм суетна, но съм благодарна.
— Ами, аз винаги съм го казвал — рече Матю, радостно загледал списъка на издържалите конкурса. — Аз си знаех, че ти можеш лесно да ги биеш всичките.
— Трябва да призная, Анн, ти си се показала доста добре — обади се Марила, като се мъчеше да скрие безграничната си гордост с Анн пред критичния поглед на госпожа Рейчъл. Но тази добра душа добави от все сърце:
— Аз направо смятам, че се е показала добре и никога не бих се въздържала да го потвърдя. Ти правиш чест на приятелите си, Анн, и ние всички се гордеем с тебе.
Тази вечер Анн, която бе завършила прекрасния ден със сериозен кратък разговор с госпожа Алан в дома на свещеника, коленичи кротко пред отворения си прозорец в бляскавата лунна светлина и пошепна благодарствена молитва, изляла се направо от сърцето й. В нея имаше благодарност за миналото и благоговейна молба за бъдещето; и когато заспа на бялата си възглавница, сънищата й бяха чисти и светли, и толкова прекрасни, колкото могат да бъдат сънищата на една девойка.
Тридесет и трета глава
Концертът в хотела
— Непременно да си сложиш роклята от органдин, Анн — настойчиво я съветваше Дайана.
Двете бяха в източната таванска стая, беше едва привечер — чуден жълто-зелен полумрак с ясно синьо безоблачно небе. Голяма пълна луна, бледото сияние, на която преминаваше в ярък сребърен блясък, грееше над Омагьосаната гора; въздухът бе изпълнен със сладки летни звуци — сънено чуруликане на птички, капризен полъх на лекия ветрец, далечни гласове и смях. Обаче в стаята на Анн транспарантът беше спуснат и лампата запалена, защото вътре бяха заети с важен тоалет.
Източната таванска стая много се различаваше от онова, което беше вечерта преди четири години, когато Анн бе усетила голотата й да прониква до дълбините на душата й със своята негостоприемна студенина. В нея се бяха промъкнали промени, които Марила бе приемала с мълчаливо примирение, докато тя се превърна в уютно и прекрасно гнезденце, каквото може да пожелае младо момиче.
Плюшеният килим с розови цветя и розовите копринени завеси от ранните блянове на Анн, разбира се, не се бяха осъществили; ала мечтите й бяха вървели в крак с възрастта и тя надали скърбеше за тях. Подът беше постлан с хубава рогозка, а пердетата, които красяха високия прозорец и пърполяха от заблудения ветрец, бяха от бледозелен муселин с приятен десен. Стените не бяха покрити със златен и сребърен брокат, а облепени с тапети с нежен ябълков цвят и украсени с няколко хубави картини, подарени от госпожа Алан. Снимка на госпожица Стейси заемаше почетно място и Анн държеше да слага свежи цветя под нея. Тази вечер това беше стрък бели лилии и техният дъх леко се носеше в стаята като мечта за ухание. Нямаше „махагонови мебели“, но имаше пълна с книги, боядисана в бяло библиотека, плетен стол-люлка с възглавница, разкрасена с муселиново воланче, тоалетка, старомодно огледало е позлатена рамка и с бузести розови купидони и с червено грозде, изрисувани на извивката му отгоре, което бе висяло едно време в стаята за гости, и ниско бяло легло.