След това Марила заслиза надолу, като си мислеше колко сладка изглежда Анн. Съжаляваше, че не може самата тя да отиде на концерта и да чуе нейното момиче да рецитира.
— Интересно, дали е прекалено влажно за моята рокля — промълви неспокойно Анн.
— Ни най-малко — каза Дайана и дръпна транспаранта. — Нощта е прекрасна и няма да има никаква роса. Погледни как свети луната.
— Толкова съм доволна, че моят прозорец гледа към изгрева — рече Анн и пристъпи към Дайана. — Такъв разкош е да виждаш зората да се сипва над тези дълги ридове и да пламва през острите върхове на смърчовете. Тя е нова всеки ден и аз се чувствам сякаш съм измила самата си душа в този поток от най-ранния слънчев блясък. О, Дайана, обичам тази стаичка толкова много! Не зная как ще живея без нея, когато отида в града идущия месец.
— Недей да говориш за заминаване тази вечер — замоли й се Дайана. — Не искам да мисля за това, ставам толкова нещастна. А пък много искам да прекарам весело тази вечер. Какво ще рецитираш, Анн? Нервна ли си?
— Ни най-малко. Толкова често съм рецитирала пред публика, сега не ми прави никакво впечатление. Реших да рецитирам „Клетвата на девойката“. То е толкова прочувствено! Лора Спенсър ще излезе с хумореска, но аз предпочитам да накарам хората да плачат, не да се смеят.
— Какво ще рецитираш, ако те извикат на бис?
— Няма и на ум да им дойде да ме викат на бис — засмя се Анн, която въпреки това таеше надежда, че ще я извикат, и вече си представяше как разказва всичко това на Матю на другия ден на закуска. — Ето, идват Били и Джейн: чувам колелата. Хайде!
Били Андрюс настояваше Анн да пътува на предната седалка с него и, ще не ще, тя се качи горе. Много повече би искала да седи отзад с момичетата, където щяха да се смеят и да бъбрят колкото им душа иска. С Били нямаше да има нито много смях, нито бърборене. Той беше едър, дебел, флегматичен двадесетгодишен младеж, с кръгло безизразно лице и болезнена липса на дарба да води разговор. Но безгранично се възхищаваше от Анн и се гордееше с предстоящата възможност да пътува до Белите пясъци с тази стройна, хубава девойка до него.
Благодарение на това, че говореше с момичетата през рамо и от време на време подхвърляше по някоя любезност на Били, който се захилваше и кискаше и все не можеше да измисли отговор, докато не беше вече твърде късно, Анн все пак остана доволна от пътуването. Пътят беше пълен с коли, всичките запътили се към хотела, и сребристо звънък смях ехтеше и отекваше по него. Когато стигнаха, хотелът беше блеснал от горе до долу в светлини. Посрещнаха ги дамите от комисията за концерта, една, от които отведе Анн в гардеробната за участниците, претъпкана с членове на шарлоттаунския Симфоничен клуб, сред който Анн изведнъж се почувства като смутена и уплашена провинциалистка. Нейната рокля, която в източната таванска стая й беше изглеждала тъй фина и хубава, сега й се видя проста и неугледна — прекалено проста и неугледна, мислеше си тя, между всичките коприни и дантели, които блестяха и шумоляха около нея. Какво представляваше нейната бисерна огърлица в сравнение с брилянтите на едрата хубава дама до нея? И колко бедна трябва да изглежда единствената й бяла розичка пред парниковите цветя, които носеха другите! Анн остави шапката и дрешката си настрана и притеснена се сви в един ъгъл. Искаше й се да си е в бедната стая в „Грийн Гейбълс“.
Още по-лошо бе на сцената на голямата концертна зала в хотела, където отиде след малко. Електрическите светлини заслепяваха очите й, парфюмите и общият шум я зашеметяваха. Искаше й се да е долу, в публиката с Дайана и Джейн, които като че ли се чувстваха великолепно там отзад. Тя беше затисната между една дебела дама в розов копринен тоалет и високо, с надменен вид момиче с бяла дантелена рокля. Дебелата дама случайно се обърна цялата и загледа Анн през очилата си, докато Анн, усетила болезнено, че я разглеждат, почувства, че ще изпищи на глас. А бялото дантелено момиче непрекъснато говореше високо на своята съседка от другата страна за „провинциалните простаци“ и „недодялани красавици“ в публиката и с равнодушие очакваше „така да се забавлява“ от проявата на местните таланти в програмата. На Анн й се стори, че ще мрази това бяло дантелено момиче до края на живота си.
За лош късмет на Анн в хотела бе отседнала една професионална декламаторка и се бе съгласила да декламира. Беше жива, черноока жена с чудна рокля от бляскав сив плат, сякаш изтъкан от лунни лъчи, със скъпоценни накити на врата и в черната коса. Имаше възхитителен кръшен глас и удивителна изразна сила, публиката полудя от поднесеното от нея. Анн забрави през това време за самата себе си и за своите грижи и слушаше с очаровани и блеснали очи; но когато декламацията свърши, тя изведнъж закри лицето си с ръце. Никога не би могла да стане и да декламира след това — никога! Нима някога е вярвала, че умее да рецитира? О, да можеше да си е в „Грийн Гейбълс“!