— Каква разлика има как ще е написано? — запита Марила пак със скована усмивка и взе чайника.
— О, разликата е много голяма! Изглежда толкова по-хубаво. Когато чувате да се произнася някое име, не можете ли да го видите в ума си също като че е напечатано? Аз мога и А-н изглежда ужасно, но А-н-н изглежда толкова по-забележително! Ако сте съгласни да ме наричате А-н-н, писано с две „н“-та, ще се помъча да се помиря с това, че не ме наричате Корделия.
— Добре тогава, Анн, написано с две „н“-та, можеш ли да ни кажеш сега как е станала тая грешка? Ние казахме на госпожа Спенсър да ни доведе момче. Нямаше ли момчета в сиропиталището?
— О, да, имаше предостатъчно. Но госпожа Спенсър каза изрично, че сте искали момиче на около единадесет години. И директорката каза, че аз съм подходяща. Вие не знаете какъв възторг предизвика това у мен. От радост не можах да заспя цяла нощ. О! — добави тя, като се обърна с упрек към Матю. — Защо не ми казахте на гарата, че не ме искате, и не ме оставихте там? Ако не бях видяла Белия път на възхищението и Езерото на Бляскавите води, нямаше да е толкова трудно.
— Какво, за Бога, иска да каже? — запита Марила, забила поглед в Матю.
— Тя… тя само споменава един разговор, дето водихме по пътя — побърза да обясни Матю. — Аз отивам да прибера кобилата, Марила. Приготви чая докато се върна.
— Доведе ли госпожа Спенсър някого, освен тебе? — продължи Марила, след като Матю излезе.
— Доведе Лили Джоунс за себе си. Лили е само на пет години и е много красива. Има кестенява коса. Ако аз бях красива и имах кестенява коса, щяхте ли да ме задържите?
— Не! Ние искаме момче, да помага на Матю в стопанството. От момиче нямаше да имаме никаква полза. Свали си шапката. Ще я оставя с чантата ти на масата в хола.
Анн послушно свали шапката си. Матю скоро се върна и те седнаха да вечерят. Но Анн не можеше да яде. Напразно отхапваше трошичка по трошичка от хляба с масло и гребваше по мъничко мармалад от киселици, сложен в малка стъклена купичка до чинията й. Вечерята никак не й спореше.
— Ти нищо не ядеш — забеляза остро Марила, сякаш това беше сериозен недостатък.
Анн въздъхна.
— Не мога. Аз съм потънала в отчаяние. Вие можете ли да ядете, когато сте потънали в отчаяние?
— Никога не съм потъвала в отчаяние и затова не мога да ти кажа — отвърна Марила.
— Не сте ли? Добре, опитвали ли сте се някога да си представите, че сте потънали в отчаяние?
— Не, не съм.
— Тогава мисля, че не можете да разберете какво е то. То е много, много неприятно чувство. Когато се мъчите да ядете, една топка ви засяда на гърлото и нищичко не можете да преглътнете, дори ако е шоколадов бонбон. Веднъж преди две години ядох шоколадов бонбон и той беше чудесен. След това често сънувам, че имам много шоколадови бонбони, но винаги се събуждам, когато се каня да ги изям. Надявам се, няма да ми се обидите, че не мога да ям. Всичко е извънредно хубаво, и пак не мога да ям.
— Сигурно е уморена — обади се Матю, който не беше проговорил след завръщането си от обора. — Най-добре ще е да я сложиш да спи, Марила.
Марила беше се чудила къде да сложи Анн. Беше приготвила кушетка в стаичката до кухнята за желаното и очаквано момче. Но макар и да беше спретната и чиста, не й се виждаше някак си съвсем подходяща, за да настани там момиче. Обаче да сложи в стаята за гости едно такова бездомно дете, не можеше и дума да става, тъй че оставаше само източната таванска стая. Марила запали свещ, подкани Анн да дойде с нея и тя плахо я послуша, като взе пътем шапката и чантата си от масата в хола. Холът беше страхотно чист; таванската стаичка, в която след малко се намери, изглеждаше още по-чиста.
Марила остави свещта на трикрака триъгълна масичка и направи леглото.
— Предполагам, че имаш нощница? — попита тя.
Анн кимна.
— Да, имам две. Уши ми ги директорката. Ужасно са ми малки. В сиропиталището никога няма достатъчно дрехи, затова винаги всичко е малко… поне в бедно сиропиталище като нашето. Аз мразя тесни нощници. Но и в тях можеш да сънуваш също както в хубави и дълги, с набори на врата, това все пак е утешение.
— Е, събличай се колкото може по-бързо и лягай. След две-три минути ще дойда да взема свещта. Не смея да те оставя ти да я гасиш. Току-виж, че си запалила къщата.