В този нещастен миг съобщиха нейното име. Анн, която не забеляза виновното леко трепване от изненада на бялото дантелено момиче и нямаше да разбере вложения в него недоловим комплимент, ако беше го забелязала, успя някак да се изправи и тръгна замаяно към авансцената. Беше толкова бледа, че Дайана и Джейн долу в публиката стиснаха ръцете една на друга от нервно съчувствие.
Анн беше жертва на убийствен сценичен страх. Макар често да беше рецитирала пред публика, никога досега не се беше изправяла пред такива слушатели и тази гледка напълно парализира силите й. Всичко бе толкова чуждо, толкова блестящо, толкова зашеметяващо: редиците дами с черни рокли, критичните лица, цялата атмосфера на богатство и култура около нея. Това беше много различно от простите пейки в Клуба за дебати, с редици простички, съчувствени лица на приятели и съседи. Тези хора — мислеше тя — щяха да бъдат безмилостни критици. Може би, както бялото дантелено момиче, те чакаха да се позабавляват с нейните „недодялани“ усилия. Чувстваше се безнадеждно, безпомощно засрамена и нещастна. Коленете й трепереха, сърцето й туптеше, обзе я ужасяваща слабост; не можеше да пророни нито една дума и в следващия миг щеше да побегне от сцената, въпреки унижението, ако го направеше.
Ала внезапно, както разширените й уплашени очи бяха устремени към публиката, тя видя Гилбърт Блайт, далече в дъното на залата, да се навежда напред с усмивка на лицето — усмивка, която се видя на Анн едновременно тържествуваща и подигравателна. В действителност нямаше нищо подобно. Гилбърт се усмихваше само заради удоволствието от цялото събитие и на ефекта, произведен от стройната бяла фигурка на Анн, и особено на вдъхновеното й лице на фона на палмовите дървета. Джоузи Пай, която беше довел, седеше до него и нейното изражение положително бе и тържествуващо, и подигравателно. Но Анн не виждаше Джоузи, а и да беше я видяла, щеше да й бъде безразлично. Тя дълбоко пое дъх и гордо вдигна глава — смелост и решителност я пронизаха като електрически шок. Тя нямаше да се провали пред Гилбърт Блайт — тя нямаше да му даде възможност да й се присмее, никога, никога! Уплахата и нервността изчезнаха и тя започна да рецитира; ясният й сладък глас стигаше до най-отдалечения ъгъл на залата, без да трепне, без да се пресече. Беше възвърнала напълно самообладанието си и като реакция на този ужасен миг на безсилие, тя рецитираше както не беше рецитирала никога преди. Когато свърши, избухнаха искрени аплодисменти. Анн се върна на мястото си, изчервила се от смущение и радост, а дебелата дама с розова копринена рокля енергично стисна и раздруса ръката й.
— Мила моя, вие декламирахте великолепно! — изпухтя тя. — Аз плаках като бебе, наистина плаках. Ето, викат ви на бис: искат да ви чуят пак!
— О, не мога да изляза — объркано каза Анн. — И все пак трябва, защото иначе Матю ще бъде разочарован. Той каза, че ще ме викат на бис.
— Тогава недейте разочарова Матю — каза със смях розовата дама.
Усмихната, поруменяла, с ясни очи, Анн излезе напред и рецитира чудновато и духовито стихотворенийце, което плени слушателите й още повече. Вечерята беше малък триумф за нея.
Когато концертът свърши, дебелата розова дама, която била жена на някакъв американски милионер, я взе под свое покровителство и я запозна с всички, и всички бяха много мили към нея. Професионалната декламаторка госпожа Еванс се спря и поприказва с нея, каза й, че имала очарователен глас и прекрасно изпълнявала стихотворенията. Вечерта в голямата, красиво подредена трапезария Дайана и Джейн също бяха поканени, понеже бяха дошли с Анн, обаче Били не можаха да го намерят — беше изчезнал, уплашен до смърт от някоя подобна покана. Но той ги чакаше с колата, когато всичко свърши и трите момичета се върнаха весело в тихото бяло лунно сияние. Анн дишаше дълбоко, загледана в ясното небе отвъд черните клони на смърчовете.
О, колко хубаво беше да си пак навън в чистото безмълвие на нощта! Колко велико, тихо и чудно беше всичко, със звучащия в него ромон на морето и тъмнеещите скали отвъд, като сурови великани, пазещи омагьосани брегове.