— Не беше ли това чудно хубава вечер? — въздъхна Джейн, когато потеглиха. — Колко бих искала да съм богата американка и да мога да прекарам лятото в хотел, да нося бижута и деколтирани рокли, и да ям сладолед и пиле-салата всеки Божи ден. Положително щеше да бъде много по-приятно, отколкото да бъда учителка. Анн, твоето декламиране бе направо знаменито, макар първо да бях си рекла, че изобщо няма да започнеш. Мисля, че ти декламира по-добре от госпожа Еванс.
— О, не, не казвай такива неща, Джейн — бързо отвърна Анн, — защото звучи направо глупаво. Не бих могла да декламирам по-добре от госпожа Еванс, ти го знаеш, защото за нея това е професия, пък аз съм само ученичка и малко ми се удава да декламирам. Аз съм много доволна, щом харесвам на хората и само така.
— Имам един комплимент за тебе, Анн — обади се Дайана. — Поне мисля, че трябва да е комплимент, поради тона, с който той го каза. Поне една част от него. Зад Джейн и мене седеше един американец, един такъв мъж с романтичен вид, с гарвановочерна коса и очи. Джоузи Пай казва, че бил прочут художник и че братовчедката на майка й в Бостън била омъжена за бивш негов съученик. Та ние го чухме да казва, нали Джейн? „Кое е това момиче на сцената с великолепната тициановска коса? Тя има лице, което бих искал да нарисувам.“ Ето ти, Анн! Но какво значи „тициановска коса“?
— Ако го превеждаме, значи просто „червен“, предполагам — изсмя се Анн. — Тициан е бил много прочут художник, който обичал да рисува червенокоси жени.
— Видя ли брилянтите, които носеха тези жени? — въздъхна Джейн. — Те бяха просто ослепителни. Не бихте ли искали да бъдете богати, момичета?
— Ние сме богати — отговори твърдо Анн. — Ние имаме зад гърба си шестнадесет години и сме щастливи като кралици, и всички имаме въображение, горе-долу. Погледнете това море, момичета, цялото сребро и сянка, и образи на невидими неща. Ние нямаше да можем да се радваме на хубостта му повече, ако имахме милиони долари и безкрайни нанизи брилянти. Вие не бихте се превърнали в никоя от тези жени, ако можехте. Бихте ли искали да сте това бяло дантелено момиче с това кисело изражение през целия си живот, и да гледате света отвисоко? Или розовата дама, каквато е добра и мила, толкова дебела и нисичка, сякаш изобщо е без никаква фигура? Или дори госпожа Еванс с този тъжен-тъжен поглед в очите? Трябва да е била ужасно нещастна някога, за да има такова изражение. Ти знаеш, че не би искала, Джейн Андрюс!
— Не съм сигурна — каза с известно колебание Джейн. — Мисля, че брилянтите могат доста много да допринесат.
— Е, аз не искам да бъда по-друга от това, което съм, дори да си остана неутешена с брилянти до края на живота — заяви Анн. — Аз съм напълно доволна да бъда Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ е моя наниз бисерни маниста. Зная, че Матю ми ги подари с толкова много обич, с колкото надали са били поднесени скъпоценностите на мадам „Розова дама“.
Тридесет и четвърта глава
Момиче от кралската академия
През следващите три седмици в „Грийн Гейбълс“ кипеше работа, понеже Анн се приготвяше да отиде в Кралската академия. Имаше много неща за шиене и много неща трябваше да се обсъдят и уредят. Дрехите на Анн не бяха малко и бяха хубави — Матю беше се погрижил за това и Марила този път не възразяваше за нищо, което той купуваше или предлагаше да се купи. Нещо повече: една вечер тя се качи в източната таванска стая, понесла с двете си ръце някакъв нежен светлозелен плат.
— Анн, виж какво ти нося за една хубава светла рокля. Не смятам, че наистина имаш нужда от нея — имаш достатъчно хубави рокли, но си помислих, че може да ти се иска нещо наистина кокетно, с което да излезеш, ако те поканят някоя вечер някъде в града, на гости или нещо такова. Чух, че Джейн, и Руби, и Джоузи имали „вечерни рокли“, както те ги наричат, аз пък не искам ти да останеш по-назад. Помолих госпожа Алан да ми помогне да го изберем в града миналата седмица и ще го дадем на Емили Гилис да го направи за теб. Емили има вкус и каквото ушие, винаги приляга чудесно.
— О, Марила, това е толкова хубаво! — каза Анн. — Много ти благодаря. Струва ми се, че не би трябвало да бъдеш толкова добра към мен — с това от ден на ден ми става по-трудно да замина.
Зелената рокля бе ушита с толкова бастички, волани и набори, колкото позволи вкусът на Емили. Анн я облече една вечер заради Матю и Марила и в кухнята рецитира за тях „Клетвата на девойката“. Като наблюдаваше светлото, одухотворено лице и грациозните движения, мислите на Марила се върнаха към вечерта, когато Анн бе пристигнала в „Грийн Гейбълс“, в паметта й възникна жив образ на чудноватото уплашено дете с неговата нелепа жълтеникаво-кафява фланелена рокличка и съкрушения поглед в пълните със сълзи очи. Нещо в този спомен накара да се напълнят със сълзи нейните очи.