— Я, виж! Моята декламация те разплака, Марила! — весело възкликна Анн, наведе се над стола й и докосна с летяща целувка бузата й. — Ето това наричам аз положителен триумф.
— Не, не плачех от твоето стихотворение — каза й Марила, която би се презряла, ако се поддадеше на подобна слабост от някаква „поетична глупост“. — Само си помислих какво малко момиченце беше едно време, Анн. И съжалих, че не си останала малко момиченце, въпреки всичките ти чудатости. Сега си пораснала и заминаваш; и изглеждаш толкова висока и докарана, и толкова… толкова… съвсем по-друга в тази рокля… сякаш не си тукашна, от Авонлий… и ми стана ей тъй самотно, като си помислих всичко това.
— Марила — Анн седна в скута на Марила, стисна сбръчканото лице с дланите си и се вгледа сериозно и нежно в очите й, — аз ни най-малко не съм се променила, не, наистина. Само съм се изтеглила нагоре и поокастрила кривите клонки. Истинското ми „аз“, ей тука, е все същото. Няма ни най-малко значение къде отивам и колко се променям външно; дълбоко в себе си винаги ще бъда твоята малка Анн, която ще обича теб и Матю, и скъпата „Грийн Гейбълс“ все повече и по-силно от ден на ден, през целия си живот.
Анн притисна свежата си млада буза до повехналата буза на Марила и протегна ръка да потупа по рамото Матю. Точно в този момент Марила би дала много да притежава силата на Анн да изрази чувствата си в думи, ала природата и навикът бяха пожелали друго и тя можа само да прегърне своето момиче и да го притисне нежно до сърцето си с желанието да няма нужда никога да го пусне.
Матю, с подозрителна влага в очите, стана и излезе навън. Под звездите на синьото лятно небе той се запъти възбудено през двора към портата под тополите.
— Ами, струва ми се, че не е била много глезена — промърмори той гордо. — Струва ми се, че моята намеса от време на време не е сторила много зло в края на краищата. Тя е и умна, и хубава, и е обичлива, което е по-хубаво от всичко друго. За нас тя е била благословия и никога не е имало по-щастлива грешка, отколкото тая, дето я направи госпожа Спенсър — това беше късмет. Не, всъщност не беше това. То беше провидение, защото Всевишният е разбрал, че имаме нужда от нея, тъй мисля.
Дойде най-после денят, когато Анн трябваше да отиде в града. Тя и Матю тръгнаха в една хубава септемврийска сутрин, след плачлива раздяла с Дайана и неплачлива, а деловита — поне от страна на Марила, — с Марила. Но когато Анн беше заминала, Дайана избърса сълзите и отиде на пикник на плажа в Белите пясъци с няколко свои братовчеди от Кармоди, където сполучи да прекара доста добре; Марила се залови яростно с ненужна работа и се занимава с нея през целия ден с непоносима душевна болка — болка, която гори и терзае, и не може да се измие с готови да бликнат сълзи. Но тази нощ, когато си легна с острото и отчаяно съзнание, че в таванската стаичка в края на коридора няма живо младо същество и не се долавя ничие леко дихание, тя зарови лице във възглавницата си и неудържимо зарида за своето момиче с хълцане, което я ужаси, когато се успокои достатъчно, за да си каже колко лошо е да се пристрастиш така към някого.
Анн и другите от Авонлий стигнаха в града тъкмо навреме и побързаха да отидат в Академията. Този ден мина достатъчно приятно във вихрушка от възбуда, запознанства с всички нови студенти, разпознаване на професорите от пръв поглед, разпределяне и подреждане на класовете. Анн имаше намерение да следва второгодишния курс, както я посъветва госпожица Стейси; Гилбърт Блайт беше решил същото. Това значеше да получат права на първокласни учители за една година, вместо за две, ако завършат успешно, но значеше също много повече и по-усилена работа. Джейн, Руби, Джоузи, Чарли и Муди Спърджън, които не бяха разтревожени от надигащи се амбиции, се задоволиха с програмата за втори клас. Анн усети сърцето й да се свива от самота, когато се намери в една стая с петдесет други студенти, нито един, от които не познаваше, с изключение на високото момче с кестенява коса в другия край на стаята; а както го познаваше, това нямаше да й помогне много, помисли си песимистично тя. И все пак, несъмнено се радваше, че са в един и същи клас: старото съперничество можеше да продължи, а Анн едва ли щеше да знае какво да прави, ако то й липсваше.