„Нямаше да се чувствам толкова спокойно без него — мислеше си тя. — Гилбърт изглежда страхотно решителен. Каква прекрасна брадичка има! Никога не съм забелязала досега. Колко ми се иска Джейн и Руби да се бяха записали също за първи клас. Но мисля, че няма да се чувствам като котка на чужд таван, когато се запозная с другите. Интересно, кои от момичетата тук ще станат мои приятелки. Това е наистина интересно размишление. Разбира се, обещах на Дайана, че никое момиче от Академията, колкото и много да го харесвам, не ще ми стане толкова скъпа, колкото ми е тя, но мога да подаря още толкова много симпатии на второ място. Харесва ми това момиче с кафявите очи и тъмночервената рокля. Изглежда живо и червено-розово; ами това бледо, русо, дето гледа през прозореца? Тя има чудесна коса и й личи, че разбира едно-друго от мечти. Бих искала да се запозная с двете, да се запозная отблизо, достатъчно добре, за да ходя, прихванала ги през кръста, и да ги наричам по прякор. Но точно сега не ги познавам и те не ме познават и може да нямат особено желание да ме познават. О, колко е самотно!“
Още по-самотно беше, когато Анн се намери тази вечер по здрач сама в своята стаичка — преградения край на коридора. Тя нямаше да живее с другите момичета, които имаха смилили се над тях роднини в града. Госпожица Джоузефина Бари би искала да я прибере, обаче „Буките“ бяха толкова далече от Академията, че за това не можеше и да се мисли: ето защо госпожица Бари бе намерила един пансион, като увери Матю и Марила, че това жилище е много подходящо за Анн.
— Дамата, която държи пансиона, е изпаднала жена от обществото — обясни госпожица Бари. — Нейният мъж е бил английски офицер и тя много внимателно подбира хората, които взима на пансион. В нейния дом Анн няма да се събере с никакви нежелани личности. Кухнята е добра и къщата е близо до Академията, в тих квартал.
Всичко това можеше да е съвършено вярно и наистина се оказа така, но в действителност не помогна на Анн при обзелия я първи пристъп на носталгия. Тя огледа печално тясната си стаичка с избелелите тапети и без нито една картина по стените, малкия железен креват и празната библиотека; ужасна топка я задави в гърлото, като си помисли за бялата стая в „Грийн Гейбълс“, където щеше приятно да усеща притихналия свят навън, цветята в градината и лунната светлинка, озарили овощните дървета, поточето долу под склона и смърчовите клони, клатени от вятъра отвън, безкрайното звездно небе и светлината от прозореца на Дайана, лееща се през пролука между дърветата. Тук нямаше нищо такова: Анн знаеше, че пред прозореца й се е проснала постлана с камъни улица с мрежа от телефонни жици, закрила и небето, тропот от чужди крака и хиляди светлини, блещукащи по непознати лица. Знаеше, че ще заплаче и се мъчеше да се сдържи.
„Няма да заплача. Глупаво е… и малодушно… ето трета сълза се търкаля надолу по носа ми. Още сълзи! Трябва да помисля за нещо смешно, за да ги спра. Но няма нищо смешно, освен неща, свързани с Авонлий, а това прави всичко още по-лошо… четири… пет… Ще отида у дома идущия петък, но ми се струва, че дотогава има сто години. О, Матю вече наближава «Грийн Гейбълс»… а Марила е на портата и го причаква… шест… седем… осем… о, няма смисъл да ги броя! Потекоха като река. Не мога да се утеша… не искам да се утеша… По-хубаво е да съм нещастна!“
Потокът сълзи нямаше да спре, без съмнение, ако в този миг не се беше появила Джоузи Пай. От радост да види познато лице Анн забрави, че никога не са се обичали кой знае колко с Джоузи. Като частица от живота в Авонлий, дори и една Пай беше добре дошла.
— Така се радвам, че дойде — искрено каза Анн.
— Ти си плакала — забеляза Джоузи с обидно съжаление. — Сигурно ти е мъчно за дома, някои хора толкова малко се владеят в това отношение. Аз нямам намерение да страдам от носталгия, мога да те уверя. Градът е много приятен след тоя отегчителен Авонлий. Чудно ми е как съм могла да съществувам там досега. Не бива да плачеш, Анн, не ти прилича: носът и очите ти се зачервяват и изглеждаш цялата червена. Днес прекарах великолепно в Академията. Нашият професор по френски е направо сладур. От неговите мустачки сърцето ти се обръща. Имаш ли тука нещо за хапване, Анн? Буквално умирам от глад. Според мен, Марила трябва да те е натоварила с кейк. Затова се отбих при тебе. Иначе щях да отида в парка да послушам оркестъра с Франк Стокли. Той е на пансион на същото място, където съм и аз, и е добър за компания. Той те е забелязал днес на лекциите и ме попита кое е това червенокосо момиче. Казах му, че си сираче, което са отгледали сестрата и братът Кътбърт и никой не знае почти нищо каква си била преди това.