Анн вече се чудеше дали в края на краищата самотността и сълзите не бяха нещо по-приятно, отколкото компанията на Джоузи Пай, когато се появиха Джейн и Руби, и двете с лентички в цветовете на Кралската академия, мораво и алено, гордо забодени на гърдите.
Понеже Джоузи „не приказваше“ с Джейн, трябваше да се помири с относителна безобидност.
— Да — каза с въздишка Джейн, — чувствам се като че ли съм преживяла много месеци от тази сутрин насам. Би трябвало да съм си у дома и да уча моя Виргилий. Тоя ужасен дърт професор ни даде за начало двайсет стиха за утре. Но просто не можах да седна да уча тази вечер. Анн, струва ми се, че виждам следи от сълзи. Ако си плакала, хайде, признай си. Това ще възстанови моето самоуважение, защото ронех сълзи, преди да дойде Руби. Нямам нищо против да бъда глупачка, щом и някой друг е глупав. Кейк ли? Ще почерпиш с едно мъничко парченце, нали? Благодаря. Има истински Авонлийски вкус.
Руби забеляза останалия на масата календар на Академията и поиска да знае дали Анн има намерение да си опита силите за златен медал.
Анн се изчерви и призна, че е мислила за това.
— О, това ме подсеща — обади се Джоузи. — Най-сетне на Кралската академия са отделили една от стипендиите в Ейвъри. Съобщението е дошло днес. Каза ми го Франк Стокли, негов вуйчо е в управителния съвет, нали знаете. В Академията ще го обявят утре.
Стипендия в Ейвъри! Анн усети как сърцето й заби по-бързо и хоризонтът на нейните амбиции като по чудо се промени и разшири. Преди Джоузи да съобщи новината, най-високата точка в стремежите на Анн беше диплома с права на учителка първа класа в провинцията в края на първата година и, може би, медалът. Но сега, в този миг, Анн се видя да спечелва стипендията в Ейвъри, да следва в историко-филологическия факултет в колежа Редмънд и да завършва с професорска тога и академична шапка — всичко това, преди да заглъхне ехото от думите на Джоузи. Защото стипендията в Ейвъри беше по английски език, а Анн усещаше, че тук стъпва на своята родна английска почва.
Беше умрял богат фабрикант от Ню Брънсуик и оставил част от състоянието си като дарение за голям брой стипендии, които да се разпределят между различни висши училища и академии в крайморските провинции според извоюваното от тях положение. Бе имало много съмнения дали една от тях ще бъде отредена на Кралската академия, но въпросът най-сетне бил уреден и в края на годината студентът, който завърши с най-висока бележка по английски и английска литература, ще спечели стипендията — двеста и петдесет долара годишно за четири години в колежа Редмънд. Нищо чудно, че тази нощ Анн си легна с пламнали бузи!
„Ще спечеля тази стипендия, ако това зависи от усиленото учене — реши тя. — Няма ли Матю да бъде горд, ако получа научна степен? О, прекрасно е да имаш амбиции. Радвам се, че ги имам толкова много. И те като че ли никога няма да имат край. Тъкмо постигнеш една цел, и виждаш друга, блеснала още по-високо. Това прави живота толкова интересен.“
Тридесет и пета глава
Зимата в Кралската академия
Носталгията на Анн поотслабна, което до голяма степен се дължеше на връщането у дома в края на всяка седмица. Докато времето го позволяваше, в петък вечер студентите отиваха с влака по новата линия до Кармоди. Дайана и неколцина други младежи обикновено ги посрещаха там и всички заедно се връщаха във весела компания в Авонлий. Анн смяташе, че тези петъчни вечери и минаването през есенните ридове в свежия златен въздух със светлинките на Авонлий, мигащи отвъд, бяха най-хубавите и най-скъпите часове на цялата седмица.
Гилбърт Блайт почти винаги вървеше с Руби Гилис и носеше нейната чанта. Руби беше много хубава млада госпожичка, мислеше се за съвсем пораснала, каквато всъщност беше; тя носеше поли, дълги толкова, колкото й позволяваше майка й, в града си решеше косата нагоре, макар да трябваше да я пуска надолу, когато се връщаше у дома. Тя имаше големи лъчисти очи, чисто бяло лице и привлекателна закръглена фигура, много се смееше, беше добродушна и открито се радваше на приятните неща в живота.
— Но не ми се вярва да е от тези момичета, каквито харесват на Гилбърт — пошепна Джейн на Анн. Анн също не вярваше, обаче не би казала такова нещо за стипендията в Ейвъри. Неволно си мислеше и това, че би било много приятно да има приятел като Гилбърт, да се шегува и да бърбори с него, да разменя мисли за книги, за следването, за стремежите. Гилбърт имаше стремежи, тя го знаеше, а Руби Гилис не изглеждаше да е от тези, с които може да се говори сериозно за такива неща.