В мислите на Анн за Гилбърт нямаше глупава сантименталност. Момчетата, когато изобщо помислеше за тях, бяха за нея само възможни добри другари. Ако бяха приятели с Гилбърт, за нея нямаше да има значение колко други приятелки има, нито с кого върви. Тя имаше дарба да започва нови приятелства; приятелки имаше предостатъчно, но някак смътно съзнаваше, че мъжко приятелство би могло да бъде също добро нещо, което да закръгли схващанията за общуване и да изгради по-широки гледища в преценките и сравненията. Не че Анн би могла да изложи чувствата си по този въпрос в точно такава ясна дефиниция. Но си мислеше, че ако Гилбърт тръгваше с нея от влака за вкъщи през свежите полета и по обраслите с папрат преки пътеки, те биха водили много весели и интересни разговори за новия свят, който се разкрива около тях, и за надеждите си с вложените в тях амбиции. Гилбърт беше умен младеж със свои собствени схващания за нещата и твърдо решение да вземе най-доброто от живота и да вложи в него най-доброто от себе си. Руби Гилис беше казала на Джейн Андрюс, че не разбира и наполовина това, което казва Гилбърт Блайт; той говори също като Анн Шърли, когато се впуска в размишления, и колкото за самата нея, не смята за удоволствие да си хаби времето за книги и такива неща, щом не ти се налага. Франк Стокли има много повече замах и устрем, но не е и наполовина хубав като Гилбърт, и тя наистина не може да реши кого харесва повече!
В Академията Анн постепенно привлече около себе си малък кръг приятелки — мислещи, амбициозни, с богато въображение. С „розово-червеното“ момиче Стела Мейнард, и „замечтаното момиче“ Пришила Грант тя скоро стана близка и откри, че втората — бледата девойка с одухотворен вид — прелива от пакостничество, лудории и закачки, докато сърцето на живата, черноока Стела е пълно с тъжни мечти и фантазии, въздушни и слънчеви, като на самата Анн.
След коледните празници студентите от Авонлий престанаха да се връщат в петък у дома и се заеха с усилена работа. По това време всичките студенти бяха намерили своето място в Академията и различните курсове бяха придобили ясно определени и улегнали характеристики. Известни факти станаха общоприети. Разбра се, че броят на състезаващите се за медала се е свел до трима — Гилбърт Блайт, Анн Шърли и Луис Уилсън; стипендията в Ейвъри беше по-съмнителна — за нея имаше шест възможни победители. Бронзовият медал за математика се смяташе кажи-речи за спечелен от дебело смешно момченце от вътрешността на страната с чело на буци и с кръпки на палтото.
Руби Гилис беше най-хубавото момиче на годината; във вторите курсове Стела Мейнард спечели палмата на първенството за красота с малобройно, но критично малцинство в полза на Анн Шърли. Етъл Мар бе призната от всички знаещи съдии да се отличава с най-елегантните фризури, а Джейн Андрюс — простичката, трудолюбива, добросъвестна Джейн — спечели почестите в курса по домакински науки. Дори и Джоузи Пай се отличи с известност като студентката с най-остър език в Академията. Така може справедливо да се отбележи, че бившите ученици на госпожица Стейси се проявиха достатъчно добре във всички поприща, предлагани от академическия курс.
Анн се занимаваше усилено и непоколебимо. Съперничеството й с Гилбърт беше тъй напрегнато, както е било винаги и в Авонлий, макар и да не беше широко известно в курса, но беше някак изгубило ожесточението си. Анн не искаше вече да надвие, за да победи Гилбърт; правеше го по-скоро поради гордото съзнание за добре спечелена победа над достоен противник. Тя заслужаваше да се спечели, обаче Анн вече не мислеше, че животът ще бъде непоносим, ако загуби.
Въпреки учението, студентите намираха време и за приятни забавления. Анн прекарваше много от свободните си часове в „Буките“ и обикновено в неделя обядваше там и ходеше на черква с госпожица Бари, която казваше, че остарява, ала черните й очи не се премрежваха, не намаляваше и остротата на езика й. Но тя никога не беше рязка спрямо Анн, която все тъй оставаше най-голямата любимка на критичната стара дама.
— Това мое момиче Анн става все по-добро — каза тя. — Другите момичета ми додяват: има в тях нещо предизвикващо и вечно едно и също. Анн има толкова много оттенъци, като слънчева дъга, и всеки оттенък е най-хубав, докато трае. Не зная дали е тъй забавна, колкото е била като дете, но ме кара да я обичам, а аз харесвам хората, които ме карат да ги обичам. Това ми спестява толкова затруднения да накарам себе си да ги обикна.
После, почти преди някой да го разбере, дойде пролетта; вън, в Авонлий, иглики надничаха по голите пустоти, където още имаше преспи, и „зелена мъгла“ покриваше горите и долините. Но в Шарлоттаун подплашени студенти мислеха и говореха само за изпити.