Джейн тържествено обеща, но случи се така, че такова обещание не бе нужно. Щом се качиха по стъпалата на входа в университета, видяха преддверието, пълно с момчета, които носеха Гилбърт Блайт на ръце и крещяха колкото им глас държи „Ура за Блайт медалиста!“.
За миг Анн усети, че й прилошава от чувството на поражение и разочарование. Значи тя се е провалила и Гилбърт е победил! Е, Матю щеше да съжалява — той беше толкова сигурен, че тя ще спечели.
А после!
Някой извика:
— Три пъти ура за госпожица Шърли, спечелила стипендията!
— О, Анн! — хлъцна Джейн и двете се затичаха към тоалетната на момичетата сред сърдечни поздравления. — О, Анн, толкова съм горда! Не е ли това великолепно?
А после момичетата ги заобиколиха и Анн се оказа в центъра на засмяна, честитяща група. Тупаха я по раменете, буйно й стискаха ръце. Бутаха я, дърпаха я, прегръщаха я и сред всичко това тя успя да пошепне на Джейн:
— О, колко ли ще се зарадват Матю и Марила! Трябва да им пиша новината още сега, веднага!
Годишният акт бе следващото важно събитие. Тържеството се проведе в голямата обща зала на Академията. Поднасяха се приветствия, четяха се съчинения, пееха се песни, публично се раздадоха дипломи, награди и медали.
Матю и Марила бяха там със зрение и слух само за една студентка на подиума — високо момиче с бледозелена рокля, леко порозовели бузи и светнали очи, което прочете най-хубавото съчинение и което всички сочеха и шепнеха, че е спечелило Ейвъри.
— Сигурно се радваш, че я задържахме, Марила — пошепна Матю, когато Анн дочете съчинението си; това бяха първите му думи, откакто бе влязъл в залата.
— Не ми е за първи път да се радвам — отвърна му сопнато Марила. — Много обичаш да натякваш, Матю Кътбърт.
Госпожица Бари, която седеше зад тях, се наведе и побутна Марила в гърба с чадъра си:
— Не се ли гордеете с туй мое момиче Анн? Аз се гордея — пророни тя.
Анн се върна у дома с Матю и Марила същата вечер. Не беше се прибирала от април и й се струваше, че не може да чака нито ден повече. Ябълките бяха нацъфтели и светът бе свеж и млад. Дайана я чакаше в „Грийн Гейбълс“. Когато влезе в своята бяла стая, където Марила бе сложила на прозореца цъфнала роза, Анн се огледа и с щастлив вид пое дълбоко дъх.
— О, Дайана, толкова е хубаво да се върнеш! Толкова е хубаво да видиш тези смърчове, забили острите си върхари в розовото небе… и бялата от цвят овощна градина и старата Снежна царица. Не е ли възхитителен дъхът на ментата? А тази чаена роза — ами че тя е и песен, и надежда, и молитва, всичко сляло се в едно! И е толкова хубаво да те видя отново, Дайана!
— Аз си мислех, че ти харесваш тая Стела Мейнард — рече с упрек Дайана. — Джоузи Пай ми го каза. Джоузи каза, че ти направо лудееш по нея.
Анн се засмя и я плесна с повехналия си букет.
— Стела Мейнард е най-милото момиче в света, освен едно, и това си ти, Дайана — каза тя. — Аз те обичам все повече и имам да ти разправям толкова много неща. Но в момента ми се струва, че е достатъчна радостта да седя тук и да те гледам. Уморена съм от прилежание и амбиции. Имам намерение утре поне два часа да лежа на тревата в овощната градина и за нищичко да не мисля.
— Ти завърши великолепно, Анн. И предполагам, че няма сега да станеш учителка, след като си спечелила стипендията в Ейвъри?
— Не. През септември отивам в Редмънд. Не ти ли се вижда чудесно? Ще имам куп съвсем нови амбиции, насъбрали се дотогава след три прекрасни месеца златна ваканция. Джейн и Руби ще стават учителки. Не е ли чудесно, като си помислиш, че ние всички завършихме, дори и Муди Спърджън и Джоузи Пай?
— Училищните настоятели в Нюбридж вече предложили училището си на Джейн — каза Дайана. — Гилбърт Блайт също ще става учител. Налага му се. Баща му, в края на краищата, няма средства да го изпрати в колеж идущата година и той има намерение да си печели сам прехраната. Предполагам, че ще вземе тукашното училище, ако госпожица Еймс реши да напусне.
Анн изпита леко чувство на удивление и изненада; беше очаквала, че и Гилбърт ще отиде в Редмънд — или дори в по-малък колеж, но с изгледи за научна степен. Какво ще прави без тяхното вдъхновяващо съперничество? Ще й бъде съвсем безинтересно без нейния приятел-враг!
Следващата сутрин на закуска на Анн неочаквано й се видя, че Матю не изглежда добре. Беше и много побелял в сравнение с предишната година.