— Марила — каза тя нерешително, когато той излезе, — има ли му нещо на Матю?
— Да, не е добре — отговори Марила разтревожено. — Имаше няколко много лоши сърдечни пристъпи тази пролет и не иска изобщо да се пази. Много се тревожех за него, но е малко по-добре напоследък — и сега имаме добър ратай, та се надявам, че ще се пооправи и закрепи. Може и да успее сега, като си тука, у дома. Ти винаги го ободряваш.
Анн се наведе през масата и стисна лицето на Марила с ръце.
— Самата ти не изглеждаш толкова добре, колкото бих искала да те виждам, Марила. Изглеждаш уморена. Боя се, че си работила твърде много. Трябва да си починеш сега, като съм у дома. Ще си позволя само този един ден да обиколя всичките скъпи стари места и да си спомня старите мечти, а след това ще бъде твоят ред да помързелуваш, пък аз ще върша работата.
Марила се усмихна нежно на своето момиче.
— Не е виновна работата, виновна е главата ми. Сега имам толкова често болки… зад очите. Доктор Спенсър се опитваше и тъй, и инак с очилата, но те не ми помагат. В края на юни на острова щял да идва прочут очен лекар и докторът казва, че трябва да отида да ме види. Сега не ми върви нито четенето, нито шиенето. Е, Анн, добра работа свърши ти тая година в Академията, да ти кажа. Да вземеш първокласна диплома за една година и да спечелиш стипендия в Ейвъри… така, така, госпожа Линд казва, че отвисоко се падало на дълбоко, и тя съвсем не вярва във висшето образование на жените, тя казва, че то ги правило негодни за истинските женски задължения. Аз не й вярвам нито на една дума. Като заговорих за Рейчъл, спомних си… чула ли си напоследък нещо за банката на Аби?
— Чух, че отивала към пропадане — отговори Анн. — Защо?
— Точно това казва и Рейчъл. Беше тука при нас един ден миналата седмица и каза, че се говорело нещо такова. Матю много се разтревожи. Всичко, каквото сме спестили, е в тая банка, до сетната пара. Аз исках да ги вложим в спестовната каса, обаче старият Аби беше голям приятел на татко, а той винаги е работил с него. Матю каза, че коя да е банка с Аби начело е достатъчно сигурна за всекиго.
— Аз мисля, че той от дълги години е бил само на име собственик — забеляза Анн. — Той е много стар; в действителност начело на банката са неговите племенници.
— Така, когато Рейчъл ни разказа това, аз поисках Матю веднага да изтегли нашите пари и той отговори, че ще си помисли за това. Обаче господин Ръсъл му казал вчера, че банката била добре.
Анн прекара своя хубав ден, заобиколена от външния свят. Тя го запомни завинаги: беше тъй ярък, и златен, и свеж, без никакви сенки и тъй разточителен с цветя. Анн прекара няколко от щедрите му часове в овощната градина, отиде до Бълболенето на дриада, до Ракитака и до Теменужния дол; отби се в дома на свещеника и води приятен разговор с госпожа Алан, накрая, вечерта, отиде с Матю да прибере кравите по Пътеката на влюбените от задното пасбище. Горите тънеха в сиянието на залеза и топлото му великолепие струеше през пролуките между ридовете на запад. Матю вървеше бавно, с наведена глава, Анн, висока и изправена, беше нагодила леките си крачки към неговия ход.
— Ти си работил твърде много днес, Матю — каза тя с упрек. — Защо не влагаш във всичко по-малко усилия?
— Ами… май не мога — отговори Матю и отвори портата към двора, за да пусне кравите да влязат. — Работата е само там, че остарявам, Анн, и все го забравям. Е да, да, винаги съм работил доста усилено и бих предпочел да свърша, запретнат в хомота.
— Ако аз бях онова момченце, което бяхте поръчали да ви вземат — каза Анн тъжно, — сега щях да мога да ти помагам толкова много и да щадя твоите сили по сто начина. Само заради това, в сърцето си бих намерила желанието да съм се родила момче.
— Ами, аз бих те предпочел теб пред десет момчета, Анн. Ами, струва ми се, че не е било момче, дето е спечелило стипендията Ейвъри, нали? То беше момиче, моето момиче, с което се гордея.
Той се усмихна със свенливата си усмивка и влезе в двора. Анн отнесе със себе си спомена за тази усмивка, когато се прибра в стаята си тази вечер и дълго седя на отворения прозорец, мисли за миналото и мечта за бъдещето. Вън Снежната царица стоеше мъгливо бяла в лунната светлина, жабите пееха отвъд градинския склон. Анн винаги си спомняше сребристата, мирна красота и благоуханното спокойствие на тази нощ. Това беше последната нощ преди скръбта да засегне нейния живот; а никой живот никога вече не е пак същият, щом веднъж е усетил това студено, пречистващо докосване.