Тридесет и седма глава
Жетварят, чието име е смърт
— Матю… Матю… какво ти е? Матю, лошо ли ти е? Това беше Марила, която говореше със страх, проникнал във всяка откъслечна дума. Анн влезе през коридора, стиснала в ръце бели нарциси (много време трябваше да мине, преди Анн да обикне пак вида или дъха на бели нарциси), навреме, за да я чуе и да види Матю на входната врата със сгънат вестник в ръка и странно измъчено и посивяло лице. Анн захвърли цветята и се завтече през кухнята при него едновременно с Марила. И двете бяха закъснели: преди да успеят да стигнат при него, Матю беше паднал през прага.
— Припадна! — изохка Марила. — Анн, тичай да повикаш Мартин… бързо… бързо! Той е при хамбара.
Мартин, ратаят, който току-що беше пристигнал от пощата, тръгна незабавно да повика доктора, като се отби по пътя в Градинския склон да изпрати у дома господин и госпожа Бари. Госпожа Линд, която беше дошла по работа, тръгна също с тях. Те завариха Анн и Марила да се мъчат, объркани, да го свестят.
Госпожа Линд леко ги отстрани, провери пулса и сложи ухо на сърцето му. Тя погледна скръбно уплашените им лица и очите й се насълзиха.
— О, Марила — промълви тя печално. — Не вярвам, че можем да направим нещо за него.
— Госпожа Линд, вие не мислите… вие не можете да мислите… че Матю е… е… — Анн не можа да изговори ужасната дума: тя пребледня и й стана лошо.
— Дете мое, да, боя се, че е така. Погледни лицето му. Ако си виждала този поглед толкова често, колкото аз, ще знаеш какво значи той.
Анн погледна неподвижното лице и видя там печата на Великото Начало.
Когато лекарят пристигна, той каза, че смъртта е настъпила мигновено и вероятно безболезнено, причинена по всички белези от някакъв внезапен шок. Тайната на този шок откриха във вестника, който Матю бе държал в ръка и който Мартин бе донесъл от пощата сутринта. Там се съобщаваше за фалита на банката Аби.
Новината скоро се ширна из Авонлий и целият ден приятели и съседи се изреждаха в „Грийн Гейбълс“ — идваха и си отиваха, изказали съчувствието си. За първи път стеснителният, тих Матю Кътбърт бе в центъра на вниманието: бялото величие на смъртта бе го споходило и прибрало между увенчаните.
Когато спокойната нощ се спусна беззвучно над фермата „Грийн Гейбълс“, старата къща остана смълчана и смирена. В гостната Матю Кътбърт лежеше в ковчега си с дългите прошарени коси, обрамчили кроткото лице с лека добродушна усмивка, и сякаш само спеше и сънуваше приятни сънища. Около него имаше цветя — нежни старовремски цветя, които майка му бе насадила в градината на стопанството, когато бе млада булка, към които Матю винаги бе хранил тайна безмълвна любов. Анн ги беше набрала и донесла на Матю; изпълнените й с мъка сухи очи горяха на бялото лице. Това беше последното нещо, което можеше да направи за него.
Семейство Бари и госпожа Линд останаха с тях тази нощ. Дайана отиде в източната таванска стая, където Анн стоеше на прозореца, и предложи:
— Анн, скъпа, искаш ли да остана да спя при тебе тази нощ?
— Благодаря ти, Дайана! — Анн настойчиво погледна приятелката си направо в очите. — Мисля, че няма да ме разбереш криво, ако ти кажа, че искам да бъда сама. Не ме е страх. Не съм била сама нито една минута, откакто това стана, а искам да бъда. Искам да мълча, да се успокоя и да се помъча да го осъзная. Не мога да го осъзная. През половината от времето ми се струва, че Матю не може да е починал; през другата половина ми се струва сякаш е починал отдавна и аз съм усещала тази ужасна тъпа болка непрекъснато оттогава.
Дайана не можа съвсем да я разбере. Необузданата горест на Марила, прехвърлила в буйния си изблик всички граници на присъщата й сдържаност и навика на цял живот, й беше по-понятна, отколкото терзанието без сълзи на Анн.
Анн се надяваше, че сълзите ще бликнат в самотата. Ужасно й се струваше това, че не може да пролее нито една сълза за Матю, когото бе обичала толкова много и който е бил толкова добър към нея — Матю, който тази вечер беше вървял с нея, а сега лежеше в полутъмната стая долу с това страшно спокойствие на лицето! Ала нито сълза не идваше засега. Дори когато тя коленичи в мрака при прозореца и започна да се моли, вдигнала очи към звездите отвъд ридовете, — нито една сълза, само същата страшна тъпа болка от мъката, която продължаваше да я гнети докато заспа, изтощена от страданието и възбудата на деня.
През нощта се събуди в обгърналите я безмълвие и мрак и споменът за деня я заля като вълна от скръб. Тя виждаше лицето на Матю да й се усмихва, както беше й се усмихнал вечерта… чуваше гласът му да казва „Моето момиче… моето момиче, с което се гордея“. Тогава рукнаха сълзите и Анн сърцераздирателно зарида. Марила я чу и тихичко дойде да я утешава.