Когато Марила излезе, Анн тъжно се огледа. Варосаните стени бяха тъй непоносимо голи и празни, че сигурно страдаха от собствената си голота, помисли си момичето. Подът беше също гол, с изключение на кръгло поръбено чердже по средата, каквото Анн не беше виждала преди. В единия ъгъл беше леглото, високо, старомодно, с четири тъмни, извити надолу стълбчета. В другия ъгъл беше споменатата триъгълна масичка, украсена с дебела възглавничка за игли от червено кадифе, достатъчно твърда, за да изкриви върха на най-острата игла. Над нея висеше малко огледалце. На стената между леглото и масичката имаше прозорец с леденобяло муселиново воланче над него, а на отсрещната страна беше умивалникът. От цялото помещение вееше строгост, която не можеше да се опише с думи, но от която Анн изтръпна до мозъка на костите. Със сподавено ридание тя смъкна бързо дрехите си, облече късата нощничка и се качи на леглото, където се захлупи с лицето надолу във възглавничката и се покри през глава. Когато Марила се качи за свещта, различните неугледни части от облеклото, разпръснати най-безредно на пода, и някаква необузданост във вида на леглото единствени подсказваха, че в стаята има някой друг, освен нея.
Тя умишлено бавно вдигна дрехите на Анн, спретнато ги нареди на жълт стол с права облегалка, след това взе свещта и отиде при леглото.
— Лека нощ — рече тя малко сковано, но не и грубо. Бялото личице и големите очи на Анн се появиха изпод завивките с неочакван устрем.
— Как можете да ми пожелаете лека нощ, като знаете, че тя сигурно ще е най-лошата в живота ми? — с укор отговори тя.
След това се мушна долу и стана пак невидима.
Марила слезе бавно в кухнята и се зае да мие чиниите от вечерята. Матю пушеше — сигурен признак на умствена възбуда. Той пушеше рядко, понеже Марила беше решително против пушенето — то било отвратителен навик; но в известни моменти и положения той чувстваше нужда от него и тогава Марила си затваряше очите, като си даваше сметка, че всеки мъж трябва да има някакъв отдушник за емоциите си.
— Е, и това ако не е бъркотия — заговори тя ядно. — Ето какво става, когато съобщиш чрез някого, вместо да отидеш лично. Робърт Спенсър и жена му някак са объркали молбата ни. Един от нас ще трябва да отиде утре да се види с госпожа Спенсър, това е едно на ръка. Ще трябва да изпратим момичето обратно в сиропиталището.
— Да, предполагам — отговори някак принудено Матю.
— Ти предполагаш! Не си ли съгласен?
— Ами, тя е много мило дете, Марила. Някак жалко е да я върнем, щом толкова иска да остане тук.
— Матю Кътбърт, да не искаш да кажеш, че според тебе би трябвало да я задържим?
Изумлението на Марила надали би могло да бъде по-голямо, ако Матю беше изразил намерение да застане на главата си.
— Ами, не. Не, предполагам… не съвсем — замънка Матю, видял се натясно пред исканото точно обяснение. — Предполагам… надали би могло да се иска от нас да я задържим.
— Положително не. С какво би могла да ни бъде полезна?
— Ние бихме могли да бъдем малко полезни на нея — изведнъж неочаквано отговори Матю.
— Матю Кътбърт, струва ми се, че това дете те е омагьосало! На мен ми е съвсем ясно, че искаш да я задържим.
— Ами, тя е наистина интересно хлапе — настоя Матю. — Трябваше да я чуеш да говори, когато идвахме от гарата.
— О, тя знае да говори достатъчно много. Видях го веднага. И то не е в нейна полза. Не обичам деца, дето знаят толкова много. Не искам сираче момиче, а и да исках, тя не е такава каквато бих избрала. У нея има нещо, което не мога да разбера. Не, тя трябва веднага да бъде изпратена обратно там, откъдето е дошла.
— Бих могъл да наема френско момче да ми помага на мен — предложи Матю, — а тя да бъде дружка за теб.
— Аз не мечтая за дружка — отряза Марила. — И нямам намерение да я задържа.
— Ами, разбира се, както ти кажеш, Марила — съгласи се Матю, стана и остави лулата си. — Отивам да си легна.
Матю отиде да си легне. Марила прибра чиниите и отиде да си легне със сковано намръщено лице. А горе, под източната част на покрива, гладно за обич, самотно дете се приспа със сълзите си.
Четвърта глава
Сутрин в „Грийн Гейбълс“
Вече съвсем се беше развиделило, когато Анн се събуди и седна в леглото, загледана объркано в прозореца, през който нахлуваше поток от весела слънчева светлина, а вън нещо бяло и пересто се люшкаше пред мяркащите се сини небеса.