— Недей… недей… не плачи така, скъпото ми! Това не може да го върне. Не бива… не бива… не бива да плачеш така. Аз знаех това днес, но не можах да се сдържа тогава. Той винаги е бил толкова добър, толкова мил брат… но Господ знае най-добре.
— О, остави ме да плача, Марила — хлипаше Анн. — От сълзите не ме боли така, както ме болеше преди. Остани тука за малко с мене и дръж ме прегърната… така. Не можех да се съглася Дайана да остане, тя е добричка и мила… но това не е нейна скръб… тя си остава настрана от нея и не би могла да бъде достатъчно близко до сърцето ми и да ми помогне. Тази скръб е наша — твоя и моя. О, Марила, какво ще правим без него?
— Ние се имаме двете с тебе, Анн. Не зная какво щях да правя, ако ти не беше тука… ако изобщо не беше дошла при нас. О, Анн, зная, че може да съм била такава една, строга и рязка с тебе, но недей мисли, че въпреки това не съм те обичала така, както те обичаше Матю. Искам да го кажа сега, когато мога да го кажа. Никога не ми е било лесно да си отворя сърцето, но в моменти като тоя е по-лесно. Обичам те толкова много, като че си моя плът и кръв, и ти си била моя радост и утеха, откакто дойде в „Грийн Гейбълс“.
Два дена след това изнесоха Матю Кътбърт през прага на неговия дом и далече от нивите, които бе орал, и овощните градини, които бе обичал, и дърветата, които бе насадил. Авонлий потъна пак в обичайния си покой и дори в „Грийн Гейбълс“ всичко тръгна по утъпкания път: работата си вървеше, задълженията се изпълняваха редовно, както и преди, макар и винаги с болезненото усещане на „загуба във всички познати неща“. На Анн, за която скръбта бе нещо ново, й се струваше жалко, че може да бъде така — че всичко може да върви постарому без Матю. Изпитваше нещо като срам и угризение, когато откриваше, че изгревът зад смърчовете и бледорозовите пъпки, разтварящи се в градината, будят у нея стария прилив на радост, когато ги види; че посещенията на Дайана са й приятни и че веселите думи и постъпки на приятелката я карат да се смее и усмихва; накъсо казано, прекрасният свят на цветята, любовта и приятелството не е загубил нищо от своята сила, за да радва нейното въображение и вълнува сърцето, че животът все още я зове с множество настойчиви гласове.
— Струва ми се някак като предателство спрямо Матю да ми правят удоволствие тези неща сега, когато ни е напуснал — тъжно каза тя една вечер на госпожа Алан, когато двете бяха в градината на свещеническата къща. — Той ми липсва толкова много… през цялото време. И все пак, госпожо Алан, светът и животът ми се виждат много хубави и интересни във всичко. Днес Дайана каза нещо смешно и аз току се засмях. Мислех, когато нещастието се случи, че никога вече не ще мога да се смея. И ми се струва някак, като че не би трябвало.
— Когато беше тук, Матю обичаше да те чува да се смееш и обичаше да знае, че ти доставят удоволствие приятните неща наоколо — каза меко госпожа Алан. — Той просто не е тук сега, но въпреки това му е приятно да го знае. Сигурна съм, че не би трябвало да затваряме сърцата си за лековете, които ни предлага природата. Но аз разбирам какво чувстваш. Мисля, че ние всички изпитваме едно и също нещо. Мисълта, че нещо може да ни достави удоволствие, когато някой обичан от нас не е вече тук, за да го споделя с нас, тази мисъл ни отблъсква и почти ни се струва, че изневеряваме на скръбта си, когато открием, че интересът ни към живота отново се връща.
— Днес следобед бях долу на гробището да посадя розов храст на Матювия гроб — заговори замечтано Анн. — Занесох издънка от малкия бял шотландски розов храст, който майка му много отдавна донесла от Шотландия; Матю винаги обичаше тези рози най-много — те бяха такива едни мънички и сладки на трънливите си стъбълца. Много се радвах, че мога да я насадя до гроба — сякаш правех нещо, което трябва да го зарадва, като я занесох там, тъй близо до него. Дано той има такива рози на небето. Може би душите на всички тези бели розички, които е обичал толкова лета, да са били всичките там да го посрещнат. Сега трябва да си вървя. Марила е съвсем сама и й става самотно в здрача.
— Боя се, че ще й стане още по-самотно, когато заминеш пак в колежа — рече госпожа Алан.
Анн не отговори; тя каза „лека нощ“ и бавно се върна в „Грийн Гейбълс“. Марила седеше на стъпалата пред входа и тя седна до нея. Вратата зад тях беше отворена, подпряна с голяма розова раковина с отсенки на морски залези по гладките вътрешни извивки.