Анн набра няколко стръка от бледожълтите орлови нокти и ги забоде в косата си. Тя обичаше прелестния лек дъх, като от някакво ефирно ухание над нея, щом се помръднеше.
— Доктор Спенсър идва, докато те нямаше — рече Марила. — Каза, че специалистът ще бъде в града утре и настоява да отида да ми прегледа очите. Сигурно ще е добре да отида и да свърша тази работа. Ще му бъда повече от благодарна, ако може да ми даде очила, дето ще ми станат за очите. Нали няма да имаш нищо против да останеш сама докато ме няма. Мартин ще трябва да ме закара, а тука има за гладене и за печене.
— Аз ще се справя. Дайана ще дойде да ми прави компания. И гладенето, и печенето ще станат както трябва: няма защо да те е страх, че ще колосам носните кърпи или ще сложа на кейка от лекарството.
Марила се засмя.
— Какво момиче беше с твоите грешки в ония дни, Анн. Все правеше бели. Аз наистина мислех, че си побъркана. Помниш ли, когато си боядиса косата?
— Да, вярно! Никога няма да го забравя — усмихна се Анн и докосна тежката плитка коса, навита около изящната й глава. — Понякога се смея по малко, когато се сетя колко ме тревожеше моята коса, но не се смея много, защото тя беше истинска беда за мене тогава. Аз наистина страдах ужасно заради косата и луничките. Луничките наистина са изчезнали, а хората са достатъчно любезни да ми казват, че косата ми е кестенява… всички, освен Джоузи Пай. Тя ме осведоми вчера, че според нея тя е по-червена от всеки друг път или поне черната ми рокля я прави да изглежда по-червена, и ме попита дали червенокосите свикват някога с косата си. Марила, аз почти съм решила да се откажа да харесам Джоузи Пай. Направих това, което едно време щях да нарека героично усилие да я харесам, но Джоузи Пай не може да бъде харесвана.
— Джоузи е от семейството Пай — рязко каза Марила, — тъй че не може да не бъде неприятна. Вероятно хора от този род служат за някаква полезна цел в обществото, но трябва да кажа, че не зная каква е тя, както не зная каква е ползата от бодлите. Учителка ли ще става Джоузи?
— Не, ще се върне в Академията идущата година. Също и Муди Спърджън и Чарли Слоун. Джейн и Руби ще бъдат учителки и вече и двете си имат училища: Джейн в Нюбридж, а Руби някъде горе на запад.
— Гилбърт Блайт също ще бъде учител, нали?
— Да — отвърна тя едносрично.
— Какъв хубав младеж е той — разсеяно рече Марила. — Видях го на черква миналата неделя и ми се видя толкова висок и мъжествен. Много прилича на баща си, когато беше на същата възраст. Джон Блайт беше добро момче. Ние бяхме истински добри приятели, той и аз. Хората го смятаха за мой обожател.
Анн с интерес бързо вдигна глава.
— О, Марила… и какво стана?… Защо вие не…
— Ние се скарахме. Не исках да му простя, когато той ми поиска прошка. Щях да му простя, след малко… но се цупех и се държах ядно, исках първо да го накажа. Той не се върна вече… тия Блайт бяха всички страшно самонадеяни. Но аз винаги доста… доста съжалявах. Винаги толкова ми се е искало да му бях простила, когато още можех.
— Значи и ти си имала малко романтика в живота си — тихичко промълви Анн.
— Да, предполагам, че е могло да се нарече така. Не би помислила така като ме гледаш, нали? Но никога не може да се съди за хората по тяхната външност. Всички са забравили за мен и Джон. Аз също бях забравила. Но си спомних всичко, когато видях Гилбърт в неделя.
Тридесет и осма глава
Завоят на пътя
На другия ден Марила отиде в града и се върна вечерта. Анн беше отишла на Градинския склон с Дайана и като се върна, завари Марила да седи на масата, подпряла глава на ръката си. Нещо в унилата й поза накара Анн да усети студена тръпка в сърцето. Никога не беше виждала Марила да седи така отпуснато и бездейно.
— Много ли се умори, Марила?
— Да… не… Не зная — отговори Марила отпаднало и я погледна. — Сигурно съм уморена, но не съм мислила за това. Не е това.
— Ходи ли при доктора? Какво ти каза? — уплашено попита Анн.
— Да. Бях при него. Прегледа ми очите. Каза ми, че ако се откажа съвсем от всякакво четене и шиене, и ако се пазя да не плача, и ако нося очилата, които ми е предписал, мисли, че очите ми може да не се влошат и главоболията ще минат. Но ако не се пазя, каза, че положително съвсем ще ослепея след шест месеца. Ще ослепея, Анн! Само си го помисли!