След изтръгналото се несдържано възклицание на ужас, Анн помълча минута. Стори й се, че не ще може да заговори. След това каза смело, но с пресекващ глас:
— Марила, не мисли за това. Нали той ти е дал надежда. Ако се пазиш, няма да загубиш зрението си съвсем, пък ако неговите очила излекуват главоболията ти, това ще бъде много нещо.
— За мен това не е голяма надежда — каза горестно Марила. — За какво ще живея, ако не мога да чета и да шия, или да правя нещо друго такова? Все едно ще е дали съм сляпа или мъртва. А колкото за плаченето, не мога да се сдържа, когато ми е самотно. Както и да е, няма смисъл да говорим за това. Ако ми направиш чаша чай, ще ти бъда благодарна. Аз съм горе-долу капнала. Все пак недей разправя нищо за това известно време. Няма да понеса хората да идват тука да разпитват, да съчувстват и да приказват.
Когато Марила се навечеря, Анн я придума да си легне. Тогава Анн отиде в източната стая, седна пред своя прозорец на тъмно сама със сълзите си и с натежало сърце. Колко тъжно се беше обърнало всичко от вечерта, когато се беше върнала у дома! Тогава бе изпълнена с надежда и радост и бъдещето изглеждаше розово и обещаващо. На Анн се струваше, че оттогава са минали години, но преди да си легне, на устните й заигра усмивка и в сърцето настъпи мир. Беше погледнала своя дълг смело в лицето и открила в него приятел — какъвто дългът е винаги, когато го посрещнем открито.
Един следобед подир няколко дена Марила влезе бавно от двора, където беше говорила с един посетител — човек, когото Анн знаеше само по име като Джон Садлър от Кармоди. Анн се зачуди какво ли е наприказвал, та да предизвика това изражение върху лицето на Марила.
— Какво искаше господин Садлър, Марила?
Марила седна до прозореца и погледна Анн. В очите й имаше сълзи, въпреки забраната на доктора, и гласът й се пресече, когато отговори:
— Чул, че ще продавам фермата „Грийн Гейбълс“ и иска да я купи.
— Да я купи! Да купи „Грийн Гейбълс“? — Анн се чудеше дали е чула правилно. — О, Марила, да не се каниш да продадеш „Грийн Гейбълс“?
— Анн, не знам какво друго може да се направи. Премислих всичко. Ако очите ми бяха здрави, бих могла да остана тука, да наглеждам всичко и да се справям с един добър ратай. Но както е сега, не мога. Може съвсем да загубя зрението си и въобще няма да мога да се справям с нещата. О, никога не съм помисляла, че ще доживея деня, когато ще трябва да продам своя дом. Но всичко само ще изостава все повече и повече, докато никой няма да иска да ги купи. Всеки цент от нашите пари е отивал в тази банка, а има и няколко полици, които Матю е дал през есента за изплащане. Госпожа Линд ме съветва да продам стопанството и да отида да живея някъде на пансион… предполагам, при нея. Парите няма да са много — то е малко и сградите са стари, но смятам, ще са достатъчно за мене да преживявам. Аз съм благодарна, че ти си осигурена с тази стипендия, Анн. Съжалявам, че няма да имаш дом, където да се връщаш за ваканция, това е всичко, но вярвам, че все някак ще се справиш.
Марила не издържа и се разплака горчиво.
— Ти не бива да продаваш „Грийн Гейбълс“ — решително каза Анн.
— О, Анн, бих искала да не ми се налага. Но можеш сама да отсъдиш. Не мога да живея тука сама. Ще полудея от тревоги и самота. И зрението си ще загубя… сигурна съм, че ще го загубя.
— Няма да ти се наложи да останеш тука сама, Марила. Аз ще бъда при теб. Аз няма да отида в Редмънд.
— Няма да отидеш в Редмънд! — Марила вдигна повехналото си лице от ръцете и погледна Анн. — Как, какво искаш да кажеш?
— Точно каквото казвам. Няма да взема стипендията. Реших го през нощта, когато ти се върна от града. Ти положително не вярваш, че бих могла да те оставя сама в твоята беда, Марила, след всичко, каквото си направила за мен. Аз мислих и правих планове. Господин Бари иска да вземе стопанството под наем идущата година. Така няма да имаш никаква грижа за това. Аз ще стана учителка. Подадох заявление за тукашното училище… обаче не вярвам да ми го дадат, защото, доколкото разбрах, настоятелите са го обещали на Гилбърт Блайт. Но мога да взема училището в Кармоди: господин Блер ми го каза снощи в дюкяна. Разбира се, това няма да е чак толкова удобно, както ако имах училището в Авонлий. Но мога да си живея и да се храня у дома и да отивам с колата до Кармоди и обратно, поне при топло време. А дори и през зимата може да си идвам всеки петък. За това нещо ще държим кон. О, аз всичко съм обмислила, Марила. И ще ти чета и няма да те оставя да тъжиш. Няма да ти е скучно, нито самотно. И ще си живеем тука така уютно и щастливо двечките, ти и аз.