— Мисля, че не би трябвало да приема — промърмори Анн. — Искам да кажа, струва ми се, че Гилбърт не би трябвало да приема да направи такава жертва заради… заради мен.
— Смятам, че не можеш вече да му попречиш. Той е подписал документите на настоятелите в Белите пясъци. Тъй че с нищо не можеш да му помогнеш сега, ако откажеш. Разбира се, ще вземеш училището. Ти ще се оправяш добре, като няма вече никой от семейство Пай. Джоузи беше последната, а тя беше една стока!… Това е то. Последните двайсет години все е имало един или друг от тия Пай в училището на Авонлий и ми се струва, че тяхната задача в живота е била да карат учителите да не забравят, че не им е мястото на земята. Божичко! Какво значи цялото това мигане и намигване от тавана на Бари?
— Дайана ми сигнализира да отида у тях — засмя се Анн. — Знаете, ние спазваме стария си обичай. Извинете ме, докато изтичам дотам и видя какво иска.
Анн се затича надолу по обраслия с детелина склон като кошута и изчезна в смърчовите сенки на Омагьосаната гора. Госпожа Линд я проследи с благ поглед.
— Има още доста много детинско в нея в известни отношения.
— Има много повече женски черти в други отношения — отвърна Марила с прозвучала за миг стара нейна рязкост.
Но резкостта не беше отличителен белег на Марила. Както госпожица Линд каза на своя Томас тази вечер:
— Марила Кътбърт е омекнала. Това е то.
Анн отиде следващата вечер на малкото гробище на Авонлий да занесе свежи цветя на гроба на Матю и да полее шотландския розов храст. Тя остана там до смрачаване — харесваше й спокойствието и тишината, тополите, шумоленето, на които приличаше на нисък приятелски говор, и шепнещите треви, които растяха на свобода между гробовете. Когато най-после си тръгна и слезе надолу по дългия рид, който се спускаше към Езерото на бляскавите води, слънцето тъкмо беше залязло и цялото Авонлий лежеше пред нея в призрачен полумрак — „убежище на древния мир“. Във въздуха се усещаше свежест, като от вятър, преминал над ливади с медено-сладка детелина. Светлинки от домашни огнища премигваха тук-там между дърветата по дворовете. Отвъд лежеше морето, мъгливо и мораво, с неговия неуморен, несекващ плисък. Западът беше пищна смесица от меки преливащи багри, а езерото ги отразяваше в още по-меки отсенки. Цялата тази красота вълнуваше сърцето на Анн и тя радостно отвори душата си пред нея.
— Скъпи мой стар свят — рече тя полугласно, — ти си много хубав и се радвам да живея в теб.
На половината път надолу по хълма висок момък излезе с подсвиркване през портата на семейство Блайт. Беше Гилбърт и свирката замря на устните му, когато позна Анн. Той учтиво свали шапка, но щеше да отмине мълком, ако Анн не беше спряла и не беше му протегнала ръка.
— Гилбърт — заговори тя е пламнали бузи, — искам да ти благодаря, че отстъпи училището на мен. Беше много мило от твоя страна… и искам да знаеш, че много ценя постъпката ти.
Гилбърт сърдечно стисна протегнатата му ръка.
— Не беше кой знае какво от моя страна, Анн. Зарадвах се, че можех да ти направя малка услуга. Наистина ли си простила старата ми грешка?
— Аз ти простих онзи ден край пристана на езерото, макар че не съзнавах това. Какво упорито глупаче съм била! Още оттогава — нека ти призная всичко докрай, — досега съжалявам.
— Ще бъдем най-добри приятели! — с ликуване каза Гилбърт. — Ние сме били родени да бъдем добри приятели, Анн. Ти си се противила на провидението достатъчно дълго. Зная, че можем да си помагаме взаимно по много начини. Ти ще продължаваш да учиш, нали? Аз също. Хайде ела, ще те изпратя до вас.
Марила с любопитство изгледа Анн, когато тя влезе в кухнята.
— Кой беше този, който се качи по пътя с тебе, Анн?
— Гилбърт Блайт — отговори Анн, ядосана на себе си, че се е изчервила. — Срещнах го по хълма на Бари.
— Не съм мислила, че сте толкова добри приятели с Гилбърт, та да приказваш половин час с него на портата — забеляза Марила с иронична усмивка.