За миг тя не можа да си спомни къде е. Първо я облада възхитителна тръпка за нещо много приятно, после — ужасен спомен. Това беше „Грийн Гейбълс“ и те не я искаха, защото не е момче!
Но беше утро и — да! — това пред прозореца й беше вишнево дърво, цялото обсипано с цвят. С един скок тя се намери на пода и прекоси стаята. Анн бутна прозореца и той се отвори бавно и сковано, сякаш не е бил отварян много отдавна (което беше вярно), и се задържа толкова плътно, че нямаше нужда да го подпре с нещо.
Анн се отпусна на колене и загледа юнското утро навън с блеснали от възхищение очи. О, не беше ли то прекрасно? Не беше ли чудно това място? Ами ако тя наистина не остане тук! Ще си въобразява, че е останала. Тук има простор за въображение.
Огромно вишнево дърво растеше вън тъй близо, че клоните му опираха стените, и беше тъй гъсто нацъфтяло, че не се виждаше кажи-речи нито един лист. От двете страни на къщата имаше големи овощни градини — едната ябълкова, а другата вишнева, също отрупани с цвят, а тревата под тях бе цялата изпъстрена с глухарчета. В градината долу имаше люляци, морави от цвят и сутрешният ветрец носеше замайващия им сладък дъх към прозореца.
Под градината се спускаше поле с буйна детелина, а в долния край течеше поточето и десетки бели брези се издигаха, поникнали безгрижно от гъсталаци, които подсказваха за папрати, мъхове и какви ли не горски растения. Отвъд имаше хълм, зелен и прошарен със смърчове и ели; имаше и една пролука, където се виждаше сивата странична стена на къщурката, която Анн беше зърнала от другия бряг на Езерото на бляскавите води.
По-нататък наляво бяха големите обори, а зад тях, зад надолнището със зелените ниви, тук-там искреше синьо море.
Обичащите красотата очи на Анн се спираха на всичко това и жадно го поглъщаха: бедничката беше виждала толкова много непривлекателни неща в живота си, а това беше по-хубаво от всичко, което бе видяла някога в своите мечти.
Тя остана на колене там, без да вижда нищо друго, освен красотата наоколо, докато се стресна от една ръка на рамото си. Марила беше влязла, без да я усети малката мечтателка.
— Трябваше вече да си облечена — каза тя строго.
Марила всъщност не знаеше как да говори на детето и непохватното й неумение я правеше рязка и суха, без да е имала такова намерение.
Анн се изправи и бавно, дълбоко въздъхна.
— Ах, не е ли великолепно! — промълви тя и с движение на ръката обгърна чудесния свят отвън.
— Голямо дърво е — откликна Марила — и цъфти чудесно, но вишните не са никога чак толкова много… дребни и червиви.
— О, аз не мислех само за дървото; разбира се, то е прекрасно… да, то е сияйно хубаво… цъфти с всички сили… но аз мислех за всичко, за цветята и за овощната градина, и за поточето и гората, за целия ширен, чуден свят. Не чувствате ли, че в утро като днешното ей тъй обичате света? И аз мога чак тук горе да чуя как се смее поточето. Не сте ли забелязали какво весело нещо са поточетата? Те винаги се смеят. Дори зимно време съм ги чувала под леда. Толкова се радвам, че има поточе до „Грийн Гейбълс“! Може да си мислите, че това няма значение за мен, щом няма да ме задържите, но то има значение. Аз винаги с удоволствие ще си спомням, че край „Грийн Гейбълс“ има поточе, макар и да не го видя никога пак. Ако нямаше поточе, щеше да ме преследва неприятното чувство, че би трябвало да има. Тази сутрин не съм потънала в отчаяние. Сутрин никога не мога да се чувствам тъй. Не е ли прекрасно нещо, че има сутрини? Но ми е много тъжно. Тъкмо бях си представила, че в края на краищата сте искали именно мен и че аз ще остана тук завинаги и винаги. То беше голямо утешение, докато трая. Но най-лошото като си представяш разни неща е, че идва време, когато трябва да спреш и от това боли.
— По-добре ще е да се облечеш, да слезеш долу и да не си представяш повече — каза Марила, щом й се удаде да я пресече. — Закуската чака. Умий си лицето и си среши косата. Остави прозореца отворен и обърни завивките върху гърба на леглото. Колкото можеш по-бързо.
Анн явно умееше да бъде и бърза, защото след десет минути беше вече долу, спретнато облечена, със сресана и сплетена на плитки коса и завладяло душата й приятно съзнание, че е изпълнила всичките заръки на Марила. Всъщност обаче беше забравила да обърне завивките на леглото.
— Тази сутрин съм много гладна — заяви тя, когато се отпусна на стола, сложен за нея от Марила. — Светът не ми се вижда чак такава мрачна пустиня както снощи. Радвам се, че утрото е слънчево. Но аз много обичам и дъжделиви сутрини. Всякакви сутрини са интересни, не сте ли съгласни? Човек не знае какво ще се случи през деня и има голям простор за въображението. Но аз се радвам, че днес не вали, защото е по-лесно да бъдеш весел и да понасяш несрети в слънчеви дни. Струва ми се, че ще трябва да изтърпя доста нещо. Хубаво е да четеш за скърби и да си представяш, че ги понасяш героично, но не е толкова хубаво, когато наистина те сполетят, нали?