— Божичко, за мен няма значение. Но какъв е смисълът, за Бога, да дадеш име на едно мушкато?
— Ах, аз обичам всяко нещо да си има име, с което да се обръщаш към него, било то и само едно мушкато. Това ги прави да изглеждат повече като хора. Отде знаете дали на мушкатото не му е обидно да го наричат само „мушкато“, и нищо друго? На вас не би ви харесало да ви наричат постоянно само „жена“, и нищо друго. Да, аз ще го наричам Гиздавец. Тази сутрин дадох име на вишната пред прозореца на моята спалня. Нарекох я „Снежна царица“, защото е толкова бяла. Разбира се, тя не може винаги да цъфти, но човек може да си я представи цъфнала, нали?
— Никога през целия си живот не съм виждала, нито чувала такова нещо — промърмори Марила и потърси спасение в мазето, за да вземе картофи. — Тя е някак си интересна, както казва Матю. Усещам вече, че се чудя какво ли, за Бога, ще каже след малко. Ще ме омагьоса и мене. Омагьосала е Матю. С тоя поглед, дето ми хвърли на излизане, той повтори всичко, което ми каза или загатна снощи. Бих искала да е като другите мъже и да си казва каквото мисли. Човек би могъл да му отвърне и да му напълни главата. Но какво може да се направи с един мъж, който само гледа?
Анн отново се беше унесла, подпряла брадичката си с двете ръце и забила очи в небето, когато Марила се върна от мазето. И тя остави момичето там, докато ранният обед бе сложен на масата.
— Смятам, че мога да взема кобилата и кабриолета, след като се нахраним? — попита Марила.
Матю кимна и тъжно погледна Анн. Марила забеляза погледа и неумолимо продължи:
— Ще отида до „Белите пясъци“ и ще уредя този въпрос. Ще взема Анн със себе си и госпожа Спенсър вероятно ще направи нужното веднага да я изпрати обратно в Нова Скоша. Аз ще приготвя чая за тебе и ще се върна навреме да издоя кравите.
Матю пак не каза нищо и Марила изпита чувството, че напразно е похабила думи и дъх. Няма нищо, което да дразни повече, отколкото човек, отказващ да поведе спор, освен ако този човек е жена.
Матю, без да се бави, впрегна дорестата кобилка в кабриолета и Марила и Анн потеглиха. Матю им отвори портата и когато те минаваха през нея, каза като че ли не се обръща към някого в частност:
— Малкият Джери Бюот от Крийк се отби отзарана и аз му казах, че може да го взема на работа през лятото.
Марила не отговори, но шибна дорестата кобила така ожесточено с камшика, че нещастното конче, несвикнало на такова отношение, възмутено препусна надолу по пътя с опасна бързина. Марила се озърна веднъж, когато кабриолетът се понесе напред и видя проклетия Матю, облегнал се на портата, да гледа тъжно подире им.
Пета глава
Историята на Анн
— Знаете ли — заговори простосърдечно Анн, решила съм да се радвам на това пътуване. От опит зная, че човек може почти винаги да се радва на всичко, ако твърдо е решил да се радва. Разбира се, трябва да го решите твърдо. Аз няма да мисля за връщането в сиропиталището докато пътуваме. Ще мисля само за пътуването. Я, вижте, има една цъфнала мъничка шипка! Не е ли прекрасна? Не мислите ли, че тя сигурно се радва, че е шипка? Нямаше ли да е чудесно, ако шипките можеха да говорят? Сигурна съм, че биха могли да ни разкажат такива чудесни неща. И не е ли розовият най-омайният цвят на света? Аз много го обичам, но не мога да го нося. Червенокосите хора не могат да носят розово, дори и във въображението си. Познавали ли сте някога жена, чиято коса е била червена на младини, но е добила друг цвят, когато е пораснала?
— Не, мисля, че никога не съм познавала — отговори безмилостно Марила, — и не вярвам, че може да се случи и на тебе.
Анн въздъхна.
— Е, още една загубена надежда. Моят живот е гробище на погребани надежди. Това е изречение, което прочетох веднъж в една книга, и си го повтарям, за да се утеша всеки път, когато се разочаровам в нещо.
— Не виждам какво утешение може да има в това — каза Марила.
— Ами защото звучи толкова хубаво и романтично, също като че ли съм героиня в някоя книга, знаете… Аз толкова обичам романтичните неща, а гробище, пълно с погребани надежди, е горе-долу най-романтичното нещо, което човек може да си представи, нали? Аз много се радвам, че имам такова нещо. Ще минем ли днес през Езерото на бляскавите води?
— Няма да минаваме през Езерото на Бари, ако то е, което наричаш Езерото на бляскавите води. Ще минем по крайбрежния път.
— Крайбрежен път звучи хубаво — каза Анн замечтано. — Дали е толкова хубав, както звучи? Щом го казахте „крайбрежен път“, аз веднага го видях в ума си като картинка. И „Белите пясъци“ е красиво име също, но не ми харесва както Авонлий. Авонлий е прекрасно име. То звучи като музика. Колко далече са „Белите пясъци“?