— Пет мили, и понеже явно си решила да говориш, нищо не би ти попречило да говориш за нещо по-полезно и да ми разкажеш какво знаеш за себе си.
— О, това, което зная за себе си, съвсем не заслужава да се разказва — припряно отговори Анн. — Стига да ме оставите да ви разкажа какво си представям за себе си, ще се съгласите, че е много-много по-интересно.
— Не, не искам никакви твои измислици. Искам да се придържаш до голите факти. Започни от самото начало. Къде си се родила и на колко си години.
— През март навърших единадесет — започна Анн с малка въздишка, придържайки се до голите факти. — И съм се родила в Болингброук, Нова Скоша. Баща ми се казваше Уолтър Шърли и беше учител в гимназията в Болингброук. Майка ми се казваше Бърта Шърли. Не са ли Уолтър и Бърта прекрасни имена? Много се радвам, че родителите ми са имали хубави имена. Би било направо наказание баща ти да се казва… е, да речем Джедедайа, нали?
— Аз смятам, че няма никакво значение как се казваш, стига да се държиш прилично — забеляза Марила, която се чувстваше задължена да насажда добродетелни и полезни нрави.
— Аз не съм сигурна — Анн доби замислен вид. — Четох веднъж в една книга, че розата, каквото име и да носеше, щеше да има същият сладък дъх, но все не мога да повярвам. Не вярвам, че розата щеше да бъде пак толкова хубава, ако се наричаше „магарешки бодил“ или беше някое смрадливо растение. Вярвам, че баща ми можеше да бъде добър човек, дори да се казваше Джедедайа, но сигурна съм, че за него е щяло да бъде неприятно. Както и да е, майка е била също гимназиална учителка, но когато се омъжила за татко, разбира се, се отказала от учителството. Един съпруг е достатъчно голямо задължение. Госпожа Томас разправяше, че били две деца и бедни като черковни мишки. Те се заселили в една мъничка жълта къщурка в Болингброук. Никога не съм я видяла тази къща, но съм си я представяла хиляда пъти. Мисля, че трябва да е имало орлови нокти над прозореца на всекидневната, люляци в предния двор и момини сълзи до самата порта. Да, и муселинови перденца на всичките прозорци. Муселиновите пердета придават на къщата такава атмосфера! Аз съм се родила в тази къща. Госпожа Томас казваше, че съм била най-грозното бебе, което е виждала. Била съм толкова мършава и мъничка, само едни очи, но майка ми ме мислела направо за красива. Аз бих казала, че една майка може да отсъди по-добре, отколкото някоя бедна чистачка, нали? Аз се радвам, че е била доволна да ме има все пак; би ми било много тъжно, ако мислех, че е била разочарована от мене… защото, знаете, не е живяла много дълго след това. Тя умряла от треска, когато съм била само на три месеца. Много ми се иска да беше живяла достатъчно дълго, за да си спомням как съм я наричала „мама“, не сте ли съгласна? А татко умрял четири дена след нея, също от треска. Така съм останала сираче и госпожа Томас казваше, че хората просто не знаели какво да правят. Виждате ли, никой не ме е искал още тогава. Изглежда такава ми е съдбата. Татко и мама били и двамата от далечни места и всички знаели, че нямали живи сродници. Най-после госпожа Томас казала, че ще ме вземе, макар и да била бедна и мъжът й бил пияница. Отгледала ме с биберон. Знаете ли дали има нещо особено в това да бъдеш отгледана с биберон, което прави хората, отгледани така, по-добри, отколкото другите? Защото всеки път, когато бях непослушна, госпожа Томас ме питаше как мога да бъда толкова лошо момиче, след като тя ме е отгледала с биберон, казваше го като упрек.
Господин и госпожа Томас се преместили от Болингброук в Мерисвил и аз живях при тях докато станах осемгодишна. Помагах им да гледат децата си — те имаха четири, по-малки от мене — и мога да ви кажа, че искаха много гледане. После господин Томас умря, прегазен от влак, и майка му предложи да вземе госпожа Томас и децата, но мен не ме искаше. На госпожа Томас не й стигнал ума — тя така казваше, — какво да прави с мене. Тогава госпожа Хамънд, която живееше по-горе по реката, дойде долу при нас и каза, че ще ме вземе, като вижда, че се оправям с децата, и аз отидох горе да живея у тях, на малко сечище между пъновете. Беше много усамотено. Сигурна съм, че никога не бих могла да живея там, ако нямах въображение. Господин Хамънд имаше малка дъскорезница там горе, а госпожа Хамънд имаше осем деца. Три пъти беше раждала близнаци. Аз обичам бебета с мярка, обаче близнаци три почти едно след друго е твърде много. И го казах на госпожа Хамънд решително, когато се родиха последните двама. Ужасно се изморявах да ги разнасям насам-натам.