Живях горе на реката при госпожа Хамънд повече от две години и тогава господин Хамънд умря, а госпожа Хамънд се отказа от семейния живот. Тя разпредели децата между роднините си и отиде в Щатите. Аз трябваше да отида в сиропиталището в Хоуптън, защото никой не искаше да ме вземе. Те не ме искаха и в сиропиталището; казаха, че било претъпкано, което си беше вярно. Но трябваше да ме вземат и аз останах там четири месеца, докато дойде госпожа Спенсър.
Анн свърши с още една въздишка, този път въздишка на облекчение. Личеше й, че не обича да говори за преживяното в един свят, който не я искаше.
— Ходила ли си някога на училище? — поиска да знае Марила, като подкара дорестата кобила по крайбрежния път.
— Не кой знае колко. Ходих малко през последната година при госпожа Томас. Когато отидох горе на реката, ние бяхме толкова далече от училище, че не можех да се придвижвам дотам през зимата, а през лятото имаше ваканция, тъй че можех да ходя само през пролетта и есента. Но, разбира се, ходих докато бях в сиропиталището. Аз чета доста добре и зная безброй стихотворения наизуст… „Битката при Хохенлинден“, „Единбург след Флоден“, „Бинген на Рейн“, много от легендите за Крал Артур, „Годишните времена“ от Джеймс Томпсън. Не обичате ли поезия, от която ви полазват тръпки по гърба? Има едно стихотворение в Петата читанка — „Падението на Полша“ — пълно с неща, от които да потрепериш. Разбира се, аз още не бях стигнала до Пета читанка, учех само от четвъртата, но големите момичета ми даваха техните да почета.
— Бяха ли тия жени, госпожа Томас и госпожа Хамънд, добри с теб? — попита Марила, като поглеждаше Анн с крайчеца на окото.
— У-у-уф! — запъна се Анн. Чувствителното й личице внезапно се изчерви и на него се изписа смущение. — О, те искаха да бъдат… аз зная, че са искали да бъдат колкото могат по-добри и мили. А когато хората искат да бъдат добри към тебе, мъчиш се да им простиш, ако не са съвсем… винаги. Те си имаха достатъчно много неща да ги тревожат, нали знаете. Много мъчително е да имаш мъж пияница, разбирате ли, и трябва да е много мъчително да имаш три пъти наред близнаци, не сте ли съгласна? Но съм сигурна, че са искали да бъдат добри с мене.
Марила спря да задава въпроси. Анн изпадна в мълчалив възторг от крайбрежния път, а Марила, дълбоко замислена, разсеяна караше кабриолета. В сърцето й внезапно се събуждаше състрадание към детето. Колко беден, лишен от обич е бил животът му: тежка работа, немотия и изоставеност; защото Марила бе достатъчно прозорлива, за да чете историята на Анн между редовете и да долавя истината. Нищо чудно, че Анн е била така възхитена от изгледите да има истински дом. Жалко, че трябва да я изпрати обратно. Какво ли ще е, ако тя, Марила, угоди на Матю и се съгласи с необяснимото му хрумване да приеме момичето? Той го беше решил за себе си; а детето изглеждаше да е мило, схватливо създанийце.
„Много обича да говори — мислеше си Марила, — но човек можеше да я отучи от това. Пък и няма нищо невъзпитано или просташко в това, което казва. Държи се вежливо. Вероятно родителите й са били порядъчни хора.“
Крайбрежният път беше „горист, запуснат и безлюден“. Отдясно нискорасли ели, яки и устойчиви след дълги години борба със заливните ветрове, растяха нагъсто. Отляво стръмните червени пясъчникови скали на места се издигаха толкова близо до пътя, че по-неспокоен кон от дорестата кобила би могъл да хаби много повече нервите на хората зад нея. Долу, в основата на скалите, имаше купища размити от прибоя отломки от канарите или малки дупки в пясъчника, инкрустирани с камъчета като с океански брилянти; отвъд се простираше морето, трепкащо и синьо, а над него прехвърчаха чайки и крилата им бляскаха сребристи на слънцето.
— Не е ли чудно морето? — заговори Анн, изтръгнала се от продължителния си мълчалив унес, с широко отворени очи. — Веднъж, когато живеех в Мерисвил, господин Томас нае голяма кола, фургон, и ни закара всичките да прекараме деня на морето, на десет мили от дома. Всеки миг от този ден беше наслада, макар и да трябваше през цялото време да наглеждам децата. Аз го преживявах в щастливи мечти много дълго. Но тоя бряг е по-хубав от брега край Мерисвил. Не са ли прекрасни тия чайки? Бихте ли искали да бъдете чайка? Мисля, че и аз бих искала… искам да кажа, ако не можех да бъда момиче. Не мислите ли, че би било чудесно да се събудиш по изгрев-слънце и да литнеш над водата, далече, и да летиш над тази чудесна синева цял ден; а после, привечер, да се върнеш в гнездото си? О, аз мога да го видя във въображението си. Каква е тази голяма къща точно пред нас, моля ви се?