— Това е хотелът „Белите пясъци“. Държи го господин Кърк, но сезонът още не е започнал. Сума американци идват в него за лятото. Те смятат този бряг за много приятен.
— Беше ме страх да не е къщата на госпожа Спенсър — печално проточи Анн. — Не искам да стигнем там. Не знам защо, но то ще бъде като край на всичко за мен.
Шеста глава
Марила взима решение
Обаче те все пак стигнаха там след известно време. Госпожа Спенсър живееше в голяма жълта къща в Залива Белите пясъци и излезе на вратата с изписали се на лицето й изненада и любезност.
— Гледай, гледай! — възкликна тя. — Днес най-малко съм ви очаквала, но много се радвам да ви видя. Ще разпрегнете ли коня? А как си ти, Анн?
— Добре съм, много добре, благодаря ви — отговори Анн, без да се усмихне. Изглеждаше като попарена от слана.
— Ще поостанем малко да си почине кобилката — отговори Марила, — но аз обещах на Матю да не се бавя. Работата е там, госпожа Спенсър, че е станала някаква странна грешка и дойдох да разбера откъде е дошла. Ние ви обадихме, Матю и аз, да ни доведете от сиропиталището едно момче. Казахме на брат ви Робърт да ви съобщи, че искаме десет или единадесетгодишно момче.
— Какво разправяте, Марила Кътбърт! — възкликна разтревожена госпожа Спенсър. — Ами че Робърт ни прати дума по дъщеря си Нанси и тя каза, че сте искали момиче… не беше ли така, Флора-Джейн? — обърна се тя към дъщеря си, която беше излязла на стълбите.
— Точно така беше, госпожо Спенсър.
— Много жалко, но грешката положително не е моя, както виждате, госпожо Кътбърт. Аз направих всичко, каквото можах, и мислех, че изпълнявам вашите нареждания. Нанси е страшно лекомислено същество. Много често ми се е случвало да й се карам за голямото й нехайство.
— Грешката си е била наша — рече примирително Марила. — Трябвало е да дойдем при вас и да не оставяме такова важно съобщение да се предава от уста на уста по този начин. Както и да е, грешката е станала и сега остава само да я поправим. Можем ли да върнем детето в сиропиталището? Предполагам, че ще го приемат, нали?
— Предполагам — каза замислено госпожа Спенсър, — но мисля, че няма да се наложи да я изпращаме обратно. Съпругата на Питър Блюет беше тука при нас вчера и разправяше колко много съжалявала, че не ме е помолила да й доведа някое малко момиче да й помага. Госпожа Блюет има голямо семейство, както знаете, и й е трудно да си намери домашна помощничка. Анн е точно момиче като за нея. Аз казвам, че това е направо работа на провидението.
На Марила не й личеше много да вярва, че провидението има пръст в тази работа. Имаше неочаквано удобен случай да се освободи от това нежелано сираче, а не се почувства благодарна за това.
Тя познаваше госпожа Блюет само отдалече, като дребна, свадлива жена, без нито една излишна мръвка плът по костите. Но беше чувала за нея. „Страхотна в работата и експлоатирането“ — говореше се за нея; уволнени от нея слугини разправяха невероятни истории за нейния нрав и скъперничество и за нейните устати и заядливи деца. Марила изпита угризения на съвестта да остави Анн на нейните „нежни“ грижи.
— Тогава да вляза и да поговорим по този въпрос — каза Марила.
— И ако това не е госпожа Блюет, дето идва тъкмо сега насам по пътя! — възкликна госпожа Спенсър, като въвеждаше посетителките си през хола в гостната, откъдето ги лъхна такъв леден студ, сякаш въздухът се е прецеждал толкова дълго през тъмнозелените, плътно затворени капаци, че е загубил и сетната частица топлина, която някога е имал.
— Това е голям късмет, защото можем да уредим въпроса още сега. Заповядайте тука на креслото, госпожице Кътбърт. Анн, седни там на кушетката и не се върти. Нека взема шапките ви. Флора-Джейн, иди и сложи чайника. Добър ден, госпожа Блюет. Тъкмо си говорехме какъв късмет е, че случайно дойдохте. Да ви запозная вас двете. Госпожа Блюет, госпожица Кътбърт. Моля да ме извините само за миг. Забравих да кажа на Флора-Джейн да извади кифличките от фурната.
Госпожа Спенсър изтича навън, след като вдигна транспарантите. Анн седеше напълно безмълвно на кушетката, стиснала силно ръце на скута, и гледаше като омагьосана госпожа Блюет. Нима ще я оставят на грижите на тази жена с остри черти и остър поглед? Усещаше в гърлото й да се надига буца и очите болезнено да я смъдят. Започваше да се страхува, че не ще може да задържи сълзите, когато госпожа Спенсър се завърна зачервена, сияеща, напълно готова незабавно да се пребори, с каквото да било затруднение — физическо, умствено или нравствено.