— То е само живуркане, ето какво е — каза си тя, както крачеше по дълбоките коловози на тревистата пътека, обрасла от двете страни с шипки. — Нищо чудно, че Матю и Марила и двамата са малко особени, живеят чак тука съвсем сами. С дърветата не може много да се другарува, макар че ако можеше, има ги колкото щеш. Бих предпочела да се виждам с хора. Положително Матю и Марила като че ли не се задоволяват с тях, но предполагам, че са свикнали с това. Човек свиква на всичко, дори и с обесване, както казват ирландците.
С тези думи госпожа Рейчъл влезе от пътеката в задния двор на фермата „Грийн Гейбълс“. Много зелен, чист и уреден беше този двор, заграден от едната страна с огромни стари върби, а от другата с гордо изправени тополи. Не се виждаше нито една изоставена случайно клечка или камък, защото ако имаше, госпожа Рейчъл щеше да ги види. Вътрешно тя беше убедена, че Марила мете двора всеки път, когато мете къщата. Човек можеше да яде на земята, без да усети и една песъчинка да му скръцне в зъбите.
Госпожа Рейчъл почука рязко на кухненската врата и влезе, след като я поканиха. Кухнята в „Грийн Гейбълс“ беше приятна стая… или щеше да бъде, ако не беше чиста до такава степен, щото да имаше вид на неизползвана гостна. Прозорците й гледаха на изток и на запад; през западния, който гледаше към задния двор, нахлуваха меки юнски лъчи; а източният, през който се виждаха разцъфтели бели вишневи дървета в градината отляво и кимащите стройни брези долу в ниското до поточето, се зеленееше от сплелите се над него лози. Тука седеше Марила Кътбърт, когато изобщо посядаше, защото винаги изпитваше леко недоверие към слънчевия блясък, който й се струваше твърде игрив и непостоянен за свят, създаден да се приема сериозно; тука седеше тя и сега, плетеше, а масата зад нея бе сложена за вечеря.
Госпожа Рейчъл, преди още да затвори вратата, си взе бележка за всичко на масата. Сложени бяха три чинии, тъй че Марила сигурно очакваше някого да дойде у тях с Матю на чай, но чиниите бяха от всекидневните и на масата имаше само мармалад от киселици и един вид кейк, тъй че очакваният гост нямаше да бъде някой по-виден посетител. И все пак, защо беше бялата яка на Матю и дорестият кон? На госпожа Рейчъл кажи-речи й се замая главата от тази необикновена мистерия в съвършено немистериозните „Грийн Гейбълс“.
— Добър вечер, Рейчъл — оживено я посрещна Марила. — Вечерта е чудесна, нали? Няма ли да поседнете? Как са всички у вас?
Между Марила Кътбърт и госпожа Рейчъл винаги бе съществувало нещо, което, поради липса на друга дума, би могло да се нарече приятелство, въпреки или тъкмо поради различието на двете.
Марила беше висока, слаба жена, ъгловата, а не закръглена; в тъмната й коса се забелязваха побелели кичури и тя бе винаги увита на стегнат малък кок на тила, забоден здраво с два телени фуркета. Имаше вид на жена с малка житейска опитност, каквато си беше; но имаше нещо около устата, което, ако беше поне съвсем мъничко по-ясно очертано, би могло да се сметне за признак на чувство за хумор.
— Всички сме добре — каза госпожа Рейчъл. — Но аз малко се уплаших, че вие не сте, като видях Матю да тръгва днес. Помислих си, че може да отива за доктор.
Марила разбра и присви устни. Беше очаквала госпожа Рейчъл да дойде: тя знаеше, че видяното необяснимо заминаване на Матю ще бъде твърде много за любопитството на съседката й.
— О не, нищичко ми няма, макар да имах силно главоболие вчера — отговори тя. — Матю отиде на Брайт Ривър. Ние вземаме едно момченце от сиропиталище в Нова Скоша и то пристига с влака тая вечер.
Ако Марила беше казала, че Матю е отишъл да посрещне кенгуру от Австралия, госпожа Рейчъл нямаше да се смае повече. Тя направо онемя за пет секунди. Не можеше да се повярва, че Марила й го казва на подигравка, но госпожа Рейчъл се видя почти принудена да го предположи.
— Сериозно ли го казвате, Марила? — рязко запита тя, когато можа да проговори.
— Да, разбира се — отговори Марила така, като че ли вземането на момчета от сиропиталища в Нова Скоша беше част от пролетната работа на кое да е добре поддържано стопанство в Авонлий, а не някаква нечувана новост.