След като свърши миенето на чиниите от обеда, тя се изправи неочаквано срещу Марила с вид на човек, взел непоколебимо решение да научи най-лошото. Слабото й дребничко телце трепереше от глава до крака, лицето й пламтеше, а очите й бяха така разширени, че изглеждаха почти черни. Тя стисна силно ръцете си и заговори с умоляващ глас:
— Ах, моля ви се, госпожице Кътбърт, няма ли да ми кажете дали ще ме изпратите обратно, или не? Цялата сутрин съм се мъчила да бъда търпелива, но чувствам, че не мога да издържа повече, без да го зная. Това е ужасно чувство. Моля ви се, кажете ми!
— Не си изплакнала кърпата за чинии с чиста гореща вода, както ти казах — невъзмутимо отвърна Марила. — Иди да я изплакнеш, преди да ми задаваш други въпроси, Анн.
Анн отиде да изплакне кърпата. После се върна при Марила и заби умоляващ поглед в лицето й.
— Е — започна Марила, като не можа да намери друго извинение да забави още отговора си, — струва ми се, бих могла да ти кажа, че Матю и аз решихме да те задържим… разбира се, ако се стараеш да бъдеш добро момиченце и да бъдеш благодарна. Чакай, детенце, какво има пък сега?
— Аз плача — отговори Анн смутено. — Не мога да кажа защо. Толкова се радвам, че повече не може. Ах, струва ми се, че „радвам се“ съвсем не е точната дума. Аз се радвах на Белия път и на вишневия цвят… но това! О, то е нещо по-голямо от радост. Аз съм толкова щастлива! Аз ще се мъча да бъда толкова добра! Сигурно ще бъде трудно, защото госпожа Томас често казваше, че съм страхотно проклета. Но ще се старая с всички сили. Обаче можете ли да ми кажете защо плача?
— Предполагам, защото си прекалено възбудена и развълнувана — обясни неодобрително Марила. — Седни тук на стола и се помъчи да се успокоиш. Боя се, че и плачеш, и се смееш прекалено лесно. Да, можеш да останеш тук и ние ще се стараем да бъдем добри с теб. Трябва да ходиш на училище, но само след две седмици започва ваканция, та за тебе няма смисъл да тръгваш сега, а през септември, когато отново отварят училището.
— Как да ви наричам? — запита Анн. — Винаги ли ще казвам „госпожице Кътбърт“? Може ли да ви наричам „леля Марила“?
— Не, ще ме наричаш просто „Марила“. Не съм свикнала да ме наричат „леля Марила“ и то ще ме нервира. И ще ми говориш на „ти“.
— Ужасно неучтиво звучи да казвам само „Марила“ — протестира Анн.
— Струва ми се, че няма да има нищо неучтиво в това, стига да внимаваш и да говориш учтиво. Всички в Авонлий, и млади, и стари, ме наричат „Марила“, всички, освен свещеника. Той казва „госпожице Кътбърт“… когато не забрави.
— Много бих искала да ви наричам „леля Марила“ — каза Анн замислено. — Никога не съм имала леля или изобщо някакви роднини, дори и баба. Така бих се чувствала, че съм наистина ваша. Не може ли да ви наричам „леля Марила“?
— Не. Не съм ти леля и мисля, че не е правилно да наричаш хората с имена, които не са техни.
— Но ние бихме могли да си представяме, че сте ми леля.
— Аз не бих могла — непреклонно отрече Марила.
— Никога ли не си представяте нещата по-други, отколкото са наистина? — попита Анн с широко отворени очи.
— Никога.
— О! — Анн дълбоко въздъхна. — О, госпожице… Марила, колко много губите!
— Мисля, че не е правилно да си представяш нещата по-други, отколкото са наистина — сопна се Марила. — Когато ни изправя пред известни обстоятелства, Господ не желае да си представяме, че ги няма. А, това ме подсеща нещо. Иди в гостната, Анн, ама хубаво да си избършеш краката и да не пуснеш вътре никакви мухи, и ми донеси илюстрованата картичка, дето е на камината. На нея има „Отче наш“ и днес следобед през свободното си време ще го научиш наизуст. Да няма вече такива молитви, каквито чух снощи.
— Сигурно не съм сполучила — опита се да се извини Анн, — но нали знаете… нали знаеш, никога не бях се молила. Не може да искаш човек да се моли много добре още от първия път, нали? След като си легнах, измислих чудесна молитва, както бях обещала. Беше дълга почти като на свещеника и толкова поетична! Но ще повярвате ли… ще повярваш ли? Не можах да си спомня нито една думичка, когато се събудих сутринта. А ме е страх, че никога вече не ще мога да измисля друга като нея. Не знам защо нещата не са толкова добри, когато ги измисляш за втори път. Никога ли не си забелязала това?
— Да ти кажа нещо, за което да си вземеш бележка, Анн. Когато ти заръчам да направиш нещо, искам да ме послушаш веднага, не да стоиш като закована и да разсъждаваш. Хайде, върви и направи каквото ти казах.