Анн тозчас се запъти към гостната на другата страна на хола, но не се върна; след като я чака десетина минути, Марила остави плетивото си и се запъти подире й със строго изражение. Тя завари Анн застанала неподвижно пред закачена между два прозореца картина; с ръце, стиснати на гърба, и лице, вдигнато нагоре, със замечтани очи. Белите и зелените светлинни петна, процедили се отвън през ябълковите дървета и преплетените лози, озаряваха унесената фигурка с почти неземно сияние.
— Анн, за какво си се замислила? — остро я попита Марила.
Анн се стресна и се завърна на земята.
— За това — пророни тя и посочи картината, една доста жива литография, озаглавена „Христос благославя децата“. — И тъкмо си представях, че съм една от тях, че съм момиченцето със синята рокличка, дето стои самичко там в ъгъла, сякаш си няма никого, като мене. Изглежда самотно и тъжно, нали? Трябва да е било без баща и без майка. Но е искало да го благословят и него, затуй е застанало плахо настрана от насъбралите се, с надеждата, че само Той ще го забележи. Сигурна съм, че зная точно как се е чувствало. Сърцето му трябва да е било разтуптяно и ръцете трябва да са били изстинали, като моите, когато те питах дали мога да остана. Било го е страх, че Той може да не го забележи. Но Той сигурно е забелязал, не мислиш ли? Аз се мъчех да си представя всичко това: как то цялото време се приближава малко по малко, докато е вече съвсем близо до Него, и после Той ще го погледне и ще сложи ръка на косичката му, и — о! — как то ще изтръпне от радост! Но бих искала художникът да не беше Го нарисувал толкова скръбен. Навсякъде го рисуват така, ако си забелязала. Но аз не вярвам, че може да е изглеждал толкова тъжен, защото децата са щели да се страхуват от него.
— Анн — каза Марила, учудена, че не се е намесила отдавна в тези разсъждения, — не бива да говориш така. То е непочтително… много непочтително.
В очите на Анн блесна изненада.
— О, не, бях почтителна, по-почтителна от това не можех да бъда! Положително не съм искала да бъда непочтителна.
— Добре, мисля, че не си искала, но не звучи хубаво да говориш така свободно за подобни неща. И друго, Анн: когато те изпратя за нещо, донасяй го веднага, без да се разтакаваш и размишляваш пред картини. Помни това. Вземи тая картичка и ела веднага в кухнята. Сега седни в ъгъла и научи молитвата наизуст.
Анн опря картичката на кана, пълна с ябълков цвят, който беше донесла, за да украси обедната маса (Марила беше изгледала украсата накриво, но не беше казала нищо), опря брадичката на двете си ръце и се зае да учи съсредоточено за няколко мълчаливи минути.
— Харесва ми — заяви тя най-после. — Красива е. Чувала съм я и преди… Чух веднъж да я казва директорът на Неделното училище в сиропиталището. Но тогава не ми хареса. Имаше дрезгав глас и я прочете толкова печално. Тогава бях сигурна, че той смята четенето на молитви за много неприятно задължение. Това не е поезия, но ме кара да се чувствам съвсем така, както и от някои стихотворения.
„Отче наш, който си на небето, да се свети името Ти.“
Това е също като музика. О, тъй съм доволна, че ме накарахте да го науча, госпожице… Че ме накара, Марила.
— Хубаво, научи го и не приказвай много-много — прекъсна разговора Марила.
Анн наведе вазата с ябълковия цвят достатъчно, за да допре с лека целувка розовата чашка на една пъпка и прилежно се зае да учи за още няколко мига.
— Марила — запита тя след малко, — мислиш ли, че ще си намеря някога сърдечна приятелка в Авонлий?
— Какво… каква приятелка?
— Сърдечна приятелка, интимна приятелка, нали разбираш, истински сроден дух, пред която да мога да разкрия душата си. Цял живот съм мечтала да я срещна. Никога наистина не съм вярвала, че ще успея, но толкова много от най-скъпите ми мечти се сбъднаха всичките накуп, та може би ще се сбъдне и тази. Мислиш ли, че е възможно?
— Дайана Бари живее на Градинския склон и е горе-долу на твоята възраст. Тя е много мило момиче и може да ти стане другарка за игра, когато се върне у дома. Сега е на гости при леля си в Кармоди. Ще трябва обаче да внимаваш с държането си. Госпожа Бари е много взискателна жена. Тя позволява на Дайана да играе само с възпитани и добри момиченца.
Анн гледаше Марила през ябълковия цвят с очи, блеснали от любопитство.
— Как изглежда Дайана? Косата й не е червена, нали? Ах, надявам се, че не е! Стига ми и това, че моята коса е червена, но положително не бих могла да го търпя у една сърдечна приятелка.