— Дайана е много хубаво момиченце. Има черни очи и коса и розови бузки. И е добра и умна, което е повече, отколкото да бъдеш хубава.
Марила обичаше добрите обноски, както Херцогинята в „Страната на чудесата“, и беше толкова убедена, че трябва да се подчертават във всяка забележка, която се прави на възпитавано от някого дете.
Но Анн остави съвсем непоследователно въпроса за обноските настрана и спря вниманието си само върху възхитителните възможности, споменати преди него.
— О, толкова се радвам, че е хубаво. След като си хубава самата ти — а в моя случай това е невъзможно, — най-доброто е да имаш хубава сърдечна приятелка. Когато живеех при госпожа Томас, тя имаше в гостната си шкаф за книги със стъклени вратички. В него нямаше книги; госпожа Томас държеше в него най-хубавия си порцелан и бурканите със сладко, когато имаше сладко. Една от вратичките беше счупена. Господин Томас я счупи една вечер, когато беше пийнал. Но другата беше здрава и си представях, че моето отражение в нея е друго момиченце, което живее вътре. Аз я нарекох Кейти Морис и бяхме много близки. Приказвах й с часове, особено в неделя, и й разправях всичко. Кейти беше източникът на успокоение и утеха в моя живот. Ние си представяхме, че книжният шкаф е омагьосан, и само да знаех заклинанието, щях да мога да отворя и да вляза направо в стаята, където живее Кейти Морис, вместо да се озова на полиците с бурканите и порцелана на госпожа Томас. После Кейти Морис щеше да ме хване за ръка и да ме заведе на едно чудесно място, пълно с цветя, слънце и феи, и ние, щастливи, щяхме да заживеем там завинаги. Когато се преселих у госпожа Хамънд, умрях от мъка, че напускам Кейти Морис. На нея също й беше ужасно мъчно, зная го, защото плачеше, когато се целунахме за сбогом през стъклената вратичка. У госпожа Хамънд нямаше шкаф за книги. Но само малко по-нагоре от къщата край реката имаше дълга зелена долчинка и там живееше най-прекрасно ехо. То повтаря всяка дума, която кажеш, дори ако говориш съвсем тихо. Тогава си представих, че това е едно момиченце, Виолета, и ние бяхме големи приятелки, и я обичах почти толкова, колкото Кейти Морис… не съвсем, но почти, разбираш, нали? Вечерта, преди да отида в сиропиталището аз се сбогувах с Виолета и нейното „сбогом“ се върна при мене в — о! — толкова тъжен, тъжен тон. Бях се така привързала към нея, че сърце не ми даваше да си представя нова приятелка в сиропиталището, при все че имаше голяма възможност да си представя.
— Аз пък мисля, че колкото е имало, толкова е и нямало — каза сухо Марила. — Не одобрявам такива работи. Ти като че ли наполовина вярваш в това, което си въобразяваш. За тебе ще е добре да имаш истинска жива приятелка и да не си пълниш главата с такива глупости. Но гледай госпожа Бари да не те чуе да говориш за твоите Кейтита Морис и твоите Виолети, защото ще си помисли, че говориш глупости.
— О, няма! Не бих могла да разказвам за тях на всекиго — трябва да пазя тяхната памет свята. Но си помислих, че бих искала ти да знаеш за тях. Я виж, една голяма пчела току-що се търкулна от ябълков цвят. Само си помисли, какво прекрасно място за живеене — в ябълков цвят! Представи си как спиш в него, когато вятърът го полюшва. Ако не бях човешко момиче, мисля, че бих искала да съм пчела и да живея сред цветята.
— Вчера искаше да си чайка — присмя й се Марила. — Струва ми се, че си много непостоянна. Казах ти да научиш молитвата, а не да бърбориш. Но ти май не можеш да спреш да говориш, ако има някой, който да те слуша. Хайде, иди в твоята стая и я научи.
— О, аз я зная почти цялата сега, цялата, освен последния ред.
— Добре, няма значение, прави каквото ти казвам. Иди в твоята стая, научи я докрай както трябва и остани там, докато те повикам долу да ми помогнеш да сложа масата за чая.
— Може ли да взема ябълковия цвят с мене, да ми прави компания? — помоли Анн.
— Не, не ти трябва стаята ти да е претрупана с цветя. Преди всичко, трябвало е да ги оставиш на дървото.
— Донякъде и аз си мислех същото — каза Анн. — Някак си ми се струваше, че не бива да скъсявам прекрасния им живот, като ги откъсна: аз не бих искала да ме откъснат, ако бях ябълков цвят. Но изкушението беше твърде голямо. Какво може да се направи, когато изпитваш непреодолимо изкушение?
— Анн, чу ли като ти казах да се прибереш в твоята стая?
Анн въздъхна, отиде в източната таванска стая и седна на стол пред прозореца.