Госпожа Рейчъл чувстваше, че е претърпяла силно умствено сътресение. Мислите й се редяха с удивителни знаци. Момче! Не други, а Марила и Матю Кътбърт осиновяват момче! От сиропиталище! Светът положително се обръща с главата надолу! След това нищо не ще може да я изненада! Нищо!
— Откъде, за Бога, ви е дошло на ум такова нещо? — попита тя с неодобрение.
Това е било направено, без да се поиска съвет от нея и така или иначе трябваше да се порицае.
— Ами ние го обмисляхме известно време… всъщност цялата зима — отвърна Марила. — Преди Коледа един ден госпожа Спенсър беше се отбила у нас и каза, че напролет щяла да си вземе момиченце от сиропиталище в Хоуптаун. Тя има там братовчедка, госпожа Спенсър ходи при нея на гости и разбра как става всичко. Та Матю и аз все сме си приказвали за това оттогава. Решихме да си вземем момче. Матю напредва с годинките, нали знаете — той е на шестдесет — и вече не го бива както едно време. Все по-често има проблеми със сърцето си. А вие знаете, че е станало ужасно трудно да намериш платени работници. Все не можеш да намериш някого, освен тия глупави расли-недорасли френски момчета, а щом вкараш някого от тях в пътя и го научиш на едно-друто, току те напусне и отиде във фабриките за консервиране на раци или в Щатите. Първо Матю предложи да си вземем едно от тия полуарабски момчета… Но аз направо отрязах това предложение. „Може да са добри — не казвам, че не са, — но лондонски улични врабчета не са за мен — казах. — Поне тукашно дете да е. Риск ще има каквото и да вземем. Но по-малко ще ме тревожи и ще спя по-добре нощем, ако е родом от Канада.“ Та в края на краищата решихме да помолим госпожа Спенсър да ни избере някое, като отиде да си вземе момиченцето. Миналата седмица чухме, че ще заминава, и й пратихме дума по роднините на Ричард Спенсър в Кармоди да ни доведе отворено, надеждно десет-единадесетгодишно момченце. Решихме, че това ще е най-добрата възраст: достатъчно голямо, за да върши работа, без да се разтакава, и достатъчно малко, за да научи всичко както трябва. Смятаме да му създадем добър семеен живот и да го изучим. Днес получихме телеграма от госпожа Спенсър — раздавачът я донесе от гарата — съобщават ни, че те пристигат със следобедния в пет и половина. Та Матю отиде да го посрещне. Госпожа Спенсър ще го остави там. Разбира се, тя самата ще продължи за Белите пясъци.
Госпожа Рейчъл се гордееше с това, че винаги казва мнението си без заобикалки; и сега, след като попрехвърли тази изумителна новина през ума си, заговори:
— Е, Марила, само ще ви кажа направо, че според мене вие правите страшно глупаво нещо, рисковано нещо, това е то! Вие не знаете какво ще получите. Приемате непознато дете в своя дом и семейство, а не знаете нищичко за него, нито за характера му, нито какви са били родителите, нито какво ще излезе. Ами че едва миналата седмица четох във вестника как един човек и жена му на запад от Острова взели момче от сиропиталище и то през нощта подпалило къщата — подпалило я нарочно, Марила, — и насмалко не ги направило на въглен в леглата им. А знам един друг случай, когато осиновено момче изсмуквало яйцата и не могли да го отучат от това. Ако бяхте поискали от мен съвет за тази работа — което не направихте, Марила — щях да ви кажа Господ да ви пази й да помисляте за такова нещо, това е то!
Това злокобно утешение сякаш нито засегна, нито разтревожи Марила. Тя продължаваше спокойно да плете.
— Няма да отрека, че има нещо в думите ви, Рейчъл. Самата аз изпитвах някои опасения. Но Матю ужасно много държеше на това. Толкова рядко се случва на Матю да си науми нещо, че когато го намисли, винаги ми се струва, че съм длъжна да му отстъпя. А колкото за риска, риск има горе-долу във всичко, с което човек се залови на тоя свят. Ако говорим за това, риск има да си народиш и собствени деца: и те невинаги излизат добри. А пък Нова Скоша, ей я до самия Остров. Не е като да го вземем от Англия или от Щатите. Не може да бъде много по-друго от нас самите.
— Е, надявам се всичко да се нареди добре — каза госпожа Рейчъл с тон, в който ясно прозвучаха дълбоките й съмнения. — Само да не речете, че не съм ви предупредила, ако изгори фермата „Грийн Гейбълс“ или сложи стрихинин в кладенеца: бях чула за такъв случай в Ню Брънсуик, където едно дете от сиропиталище направило такова нещо и цялото семейство умряло в страхотни мъки. Само че този път е било момиче.
— Да, но ние не взимаме момиче — възрази Марила, сякаш отравянето на кладенци е чисто женски похват и не представлява заплаха при едно момче. — Никога не би ми дошло на ум да взема за гледане момиче. Чудя се за това на госпожа Спенсър. Но на нея и окото не би мигнало да осинови цяло сиропиталище, ако си го науми.