На госпожа Рейчъл й се искаше да остане докато Матю се прибере с взетото сираче. Но като помисли, че до пристигането му ще минат не по-малко от цели два часа, реши да отиде нагоре по пътя до семейството на Бел и да им разправи новината. Тя ще бъде несравнима сензация, а госпожа Рейчъл обичаше да възбужда сензации. Затова тя си тръгна, донякъде за облекчението на Марила, защото усещаше съмненията и страховете й отново да се събуждат, повлияни от песимизма на госпожа Рейчъл.
— Гледай, как да предположи човек такова нещо! — възкликна госпожа Рейчъл, когато вече стигна пътеката. — Направо да си помисля, че сънувам! Честна дума, жал ми е за бедничкото дете. Матю и Марила нямат понятие от деца и ще искат от него да бъде по-умно и разумно От собствения му дядо, ако изобщо някога е имал дядо, в което се съмнявам. Както и да е, вижда ми се някак чудно, като си представя дете във фермата „Грийн Гейбълс“; там никога не е имало дете, защото Матю и Марила бяха големи, когато построиха новата къща, ако изобщо са били деца някога, което трудно може да се повярва, като ги погледне човек. За нищо на света не бих искала да бъда на мястото на това сираче. Божичко, колко ми е жал за него, това е то.
Така от все сърце увери госпожа Рейчъл шипковите храсти; но ако би могла да види детето, което търпеливо чакаше на гарата Брайт Ривър точно в същия миг, състраданието й щеше да бъде по-дълбоко и проникновено.
Втора глава
Матю Кътбърт е изненадан
Матю Кътбърт и дорестата кобилка се друсаха, без да бързат по осемте мили до Брайт Ривър. Това беше хубав път, проточил се между спретнати стопанства и тук-там те минаваха през горичка от балсамови ели или долчинка, където диви сливи протягаха над тях мъглата на белия си цвят. Въздухът бе, напоен със сладкия дъх на множество ябълкови градини, ливадите се снишаваха надалече към бисерно-червеникавите мъгли на хоризонта, а:
Матю се наслаждаваше на пътуването по свой собствен начин, освен в моментите, когато срещаше жени и трябваше да ги поздрави, защото на остров Принц Едуард е прието да кимнеш на всекиго, когото срещнеш по пътя, без разлика дали го познаваш, или не.
Матю изпитваше страх от всички жени, освен от Марила и госпожа Рейчъл: имаше неприятното чувство, че тези загадъчни създания тайно му се присмиват. Може би беше съвсем прав да мисли така, защото имаше чудновата външност, беше тромав наглед, имаше дълга стоманеносива коса, която стигаше до увисналите му рамене, и голяма, мека кестенява брада, която беше пуснал още на двадесет години. Всъщност, на двадесет години беше изглеждал почти така, както и на шестдесет, ако не се беше прошарил.
Когато стигна в Брайт Ривър, от влак нямаше и помен; той реши, че е подранил, затова върза коня в двора на малкия брайтривърски хотел и отиде на гарата. Дългият перон беше почти безлюден; единственото живо същество, което видя, беше момиче, седнало на купчина шинди в оттатъшния край. Матю, само като забеляза, че е момиче, мина колкото можеше по-бързо, без да го погледне. Ако го беше погледнал, надали би могъл да не забележи напрегнатата скованост на очакване в позата и изражението му. То седеше там в очакване на нещо или някого и понеже това беше единственото нещо, което можеше да прави, седеше и чакаше с всичките сили на волята си.
Матю се натъкна на началника на гарата, който заключваше билетното гише и се канеше да отива за вечеря, и го запита дали влакът в пет и половина ще дойде скоро.
— Влакът от пет и половина дойде и замина преди половин час — отговори деловитият служител. — Но той остави една пътничка за вас, едно момиченце. То седи ей там, на шиндите. Поканих го да отиде в женската чакалня, но то сериозно ме осведоми, че предпочита да остане навън. „Тук има по-голям простор за въображение“ — каза ми то. Интересна птичка, да ви кажа.
— Аз не чакам момиче — отговори Матю учтиво. — Дойдох тук за едно момче, което трябваше да пристигне с влака. Жената на господин Александър Спенсър трябваше да ми го доведе от Нова Скоша.
Началникът на гарата подсвирна.
— Сигурно има някаква грешка — каза той. — Госпожа Спенсър слезе от влака с това момиче и го остави на моите грижи. Каза, че вие и сестра ви го взимате от едно сиропиталище, за да го осиновите и че след малко ще бъдете тук. Аз зная само толкова за тая работа… и, кълна ви се, нямам никакви други скрити сирачета.