— Нищо не разбирам — безпомощно отвърна Матю, на когото се искаше Марила да му е тук под ръка, за да се справи с това положение.
— Е, по-добре ще е да питате момичето — подхвърли нехайно началникът на гарата. — Смятам, че то ще може да обясни: то си има език, това е положително. Може да им са се свършили такива момчета, каквото вие искате.
Той си тръгна с бързи крачки, понеже беше гладен, и остави нещастния Матю да направи това, което беше за него по-трудно, отколкото да излезе срещу някой лъв — да се доближи до едно момиче, непознато момиче, сираче, и да му зададе въпроса защо не е момче. Матю изстена вътрешно, обърна се и мудно повлече крака по перона към детето.
Момичето бе наблюдавало Матю още откакто той мина край него и сега не сваляше очи от него. Матю не го поглеждаше, а и нямаше да може да го прецени, дори да го беше загледал, но ето какво щеше да види един обикновен наблюдател:
Детето беше около единадесетгодишно, облечено с много къса, много тясна, много грозна рокличка от жълтеникаво-сива полувълнена фланела. Носеше избеляла кафява моряшка шапка, а изпод шапката на гърба му падаха две плитки гъста и определено червена коса. Лицето беше малко, бяло и слабо, и много луничаво; устата беше голяма, големи бяха и очите, които при известна светлина и настроения изглеждаха зелени, а при други — сиви.
Толкова от обикновения наблюдател: един изключителен наблюдател можеше да види, че брадичката е заострена и ясно очертана; че големите му очи са много одухотворени и живи; че устата му са сочни и изразителни; че челото е открито и високо; с една дума, нашият проницателен изключителен наблюдател би могъл да заключи, че душата, обитаваща тялото на тази невръстна женичка, от която стеснителният Матю Кътбърт така нелепо се боеше, не е обикновена.
Матю обаче бе пощаден от мъчението да заговори пръв, понеже щом реши, че той идва при него, момичето се изправи, стисна с едната си слаба почерняла ръка дръжката на опърпана старомодна пътна чанта, а другата протегна към него.
— Предполагам, че вие сте господин Матю Кътбърт от фермата „Грийн Гейбълс“? — заговори то с особено ясен, приятен глас. — Много се радвам да ви видя. Бях започнала да се страхувам, че няма да дойдете да ме вземете и си представях какви ли не неща, които може да са се случили и да са ви попречили. Бях решила, ако не дойдете да ме вземете тази вечер, да отида по пътеката до онази голяма дива вишна на завоя, да се покатеря и да остана там цялата нощ. Нямаше ни най-малко да ме е страх и щеше да е чудесно да спя на лунна светлина върху дива вишна, обсипана цялата с бял цвят, не сте ли съгласен? Човек би могъл да си представи, че живее в мраморни зали, нали? И бях съвсем сигурна, че ще дойдете за мен сутринта, ако не дойдете тази вечер.
Матю стисна непохватно мършавата ръчица и в същия миг реши какво да прави. Не можеше да каже на това дете със светнали очи, че е станала грешка; щеше да го заведе и да остави това на Марила. Не можеше в никакъв случай да го зареже в Брайт Ривър, каквато ще да е била грешката, тъй че всички въпроси и обяснения можеше спокойно да се отложат докато се завърне благополучно във фермата „Грийн Гейбълс“.
— Съжалявам, че закъснях — свенливо рече той. — Хайде ела. Конят е ей там в двора. Дай ми чантата си.
— О, аз мога да си я нося — живо откликна детето. — Не е тежка. Събрала съм в нея всичките си земни притежания, но не е тежка. Пък ако не я нося по точно определен начин, дръжката се измъква, та по-добре ще е да си я държа аз, като зная как трябва. Това е ужасно стара чанта. Ох, много се радвам, че дойдохте, макар че щеше да бъде хубаво да спя на дива вишна. Ние има доста да пътуваме с колата, нали? Госпожа Спенсър ми каза, че пътят до дома ви бил осем мили. Радвам се, защото обичам да се возя. О, струва ми се толкова чудесно, че ще живея с вас и ще бъда ваша. Винаги съм била ничия… наистина. Но сиропиталището беше най-лошото. Бях там само четири месеца, но то беше достатъчно. Мисля, че никога не сте били сирак в приют и сигурно не знаете какво е то. По-лошо от всичко, което можете да си представите. Госпожа Спенсър каза, че не бива да говоря така, но аз не съм искала да бъда лоша. Много лесно е да бъдеш лоша, без да го разбираш, нали? Те бяха добри, знаете… тия хора от сиропиталището. Но в едно сиропиталище има толкова малко простор за въображението — можеш да мислиш само за другите сирачета. Наистина, интересно беше да си представяш разни неща за тях… да си представяш, че момичето, което седи до тебе, може всъщност да е дъщеря на високопоставен граф, отвлечено още като бебе от жестоката му бавачка, която умряла, преди да успее да си признае. Често се събуждах нощем да си представя такива неща, защото денем нямах време. Мисля, че може затова да съм толкова мършава — аз съм страшно мършава, нали? На костите ми няма нито мръвка. А пък обичам да си представям, че съм пълничка, с трапчинки на лактите.