С тези думи спътничката на Матю спря да говори, отчасти защото не можеше да си поеме дъх, и отчасти защото бяха стигнали при кабриолета. Тя не промълви вече нито дума, докато не излязоха от селото и не тръгнаха надолу по стръмен малък хълм. Част от пътя се беше врязала толкова дълбоко в меката почва, че бреговете му, обрасли с нацъфтели диви вишни и стройни бели брези, се издигаха няколко стъпки над главите им.
Детето протегна ръка и отчупи клонка дива слива, която се удряше в колата.
— Не е ли прекрасно? За какво ви накара да си помислите дървото, навело се от брега, цялото бяло и дантелено?
— Ами, не знам — рече Матю.
— Разбира се за младоженка, младоженка, цялата в бяло, с чудно прозрачно було. Никога не съм виждала това, но мога да си представя как би изглеждало. Не вярвам някога да стана младоженка. Толкова съм грозна, че никой няма да поиска да се омъжи за мен… освен ако е някой чужденец-мисионер. Мисля си, че един чуждестранен мисионер може да не бъде толкова придирчив. Но все се надявам, че някой ден ще имам бяла рокля. Това е най-възвишеният ми идеал за земно блаженство. Много обичам красиви рокли. А не мога да си спомня някога в живота си да съм имала красива рокля… Но, разбира се, така имам толкова повече за какво да мечтая, нали? Освен това мога да си представям, че съм разкошно докарана. Сутринта, когато напусках сиропиталището, ужасно ме беше срам с тази ужасна стара фланелена рокля. Знаете, всички сирачета трябва да ги носят. Миналата зима един търговец в Хоуптън подари на сиропиталището триста ярда фланела. Някои разправяха, че го е направил, защото не можел да я продаде, но аз бих мислила, че го е направил по-скоро поради доброто си сърце, не мислите ли и вие така? Когато се качихме на влака, струваше ми се, че всички ме гледат и ме съжаляват. Но реших да си представя, че съм с бледосиня копринена рокля, защото когато човек си въобразява, нищо не му пречи да си въобразява нещо, което си струва; и голяма шапка с цветя и поклащащи се пера, и златен часовник, и велурени ръкавици и обувки. Веднага се утеших и пътуването до Острова надали можеше да бъде по-приятно. На парахода ни най-малко не ми прилоша. Нито на госпожа Спенсър, макар общо взето и да й прилошавало. Каза, че нямало време да й прилошее, като трябвало през цялото време да гледа аз да не падна през борда. Каза, че не можела да ми хване дирите както съм се мушкала навсякъде. Но щом това я е запазило от морската болест, то е било направо благословия, че съм се мушкала, нали? А пък аз исках да видя всичко каквото имаше за виждане на тоя параход, защото не знаех дали ще ми се падне друг такъв случай.
— Ах, има толкова много нацъфтели вишневи дървета! Тоя остров е най-нацъфтялото място. Аз вече направо се влюбих в него и толкова се радвам, че ще живея тук! Много пъти съм чувала, че островът Принц Едуард бил най-красивото място на света, и все си представях, че живея тук, но никога не съм помисляла, че ще стане така. Прекрасно е, когато мечтата ти се сбъдне, нали? Но тия червени пътища са толкова странни! Когато се качихме на влака в Шарлоттаун и червените пътища започнаха да се мяркат край нас, аз попитах госпожа Спенсър какво ги прави червени, а тя каза, че не знае и много ми се моли да не й задавам повече въпроси. Каза, че трябва да съм й задала вече не по-малко от хиляда. Аз мисля, че това е вярно, но как можеш да разбереш всичко, ако не задаваш въпроси? А какво наистина прави пътищата червени?
— Ами, не зная — отговори Матю.
— Е, това е едно от нещата, които трябва да разбера някой път. Не е ли чудесно като си помислиш за всичките неща, които трябва да разбера? Това направо ме кара да се радвам на живота — светът е толкова интересен! Нямаше да е и наполовина толкова интересен, ако знаехме всичко за всяко нещо, нали? Тогава нямаше да има простор за въображението, нали? Но не приказвам ли прекалено много? Хората вечно ми го казват. Може би предпочитате да не говоря. Ако ми кажете, че е така, ще млъкна. Аз мога да мълча, когато реша, макар и да е трудно.
Колкото и да му беше чудно, Матю се наслаждаваше. Както повечето мълчаливи хора, той обичаше приказливите, когато бяха склонни да приказват самите те, без да очакват от него да поддържа разговора. Но никога не беше помислял, че ще му доставя удоволствие обществото на едно малко момиче. Жените бяха лоши без всякакво съмнение, но малките момичета бяха по-лоши. Мразеше начина, по който те се промъкваха плахо край него, поглеждайки го под око, сякаш ги беше страх, че ще ги лапне на един залък, ако се осмелят да се обадят. Такива бяха добре възпитаните момиченца в Авонлий. Но това луничаво дяволче беше много по-различно и макар за по-бавния му ум да беше доста трудно да не изостава от живите му мисловни процеси, струваше му се, че „май ми харесва неговото дърдорене“. Затова той каза стеснително, както винаги: