— О, можеш да говориш колкото си искаш. Аз нямам нищо против.
— Ах, толкова се радвам! Зная, че ние с вас ще се разбираме чудесно. Толкова е хубаво да говориш, когато ти се иска, без да ти кажат, че децата трябва да ги виждаш, а не да ги слушаш. Това са ми го казвали милион пъти, когато съм заговаряла. И хората ми се смеят, защото съм употребявала големи думи. Но щом имаш големи идеи, трябва да употребяваш големи думи, за да ги изразиш, нали?
— Ами, май че е правилно — отговори Матю.
— Госпожа Спенсър каза, че моят език трябва да е халтаво закачен по средата. Но то не е вярно — той е здраво закачен с единия си край. Госпожа Спенсър ми каза, че вашето стопанство се казва „Грийн Гейбълс“. И каза, че от всички страни наоколо има дървета. Аз страшно много се зарадвах. Ужасно обичам дървета. А около сиропиталището съвсем нямаше никакви, само няколко нещастни мънинки-мънинки стъбълца пред сградата с нещо като малки белосани кафези около тях. Те също приличаха на сирачета, тези дръвчета. На мен винаги ми се доплакваше като ги погледнех. „Ах вие, нещастни дребосъчета! Ако бяхте вън, в голямата ширна гора, обиколени от всички страни с други дървета, с мъхчета и камбанки, покарали над корените ви, и поточе близко до вас, и птички, които да пеят в клонките ви, бихте могли да растете, нали? Но тук, където сте, не можете. Аз зная точно как се чувствате, дръвченца.“ Беше ми жал да ги напусна тази сутрин. Човек се привързва към такива неща, нали? Има ли рекичка някъде близо до фермата „Грийн Гейбълс“? Забравих да попитам за това госпожа Спенсър.
— Ами да, точно долу пред къщата.
— Я гледай! Това е била винаги една от моите мечти — да живея близо до някой поток. Обаче никога не съм очаквала тя да се сбъдне. Мечтите не се сбъдват често, нали? Нямаше ли да бъде хубаво, ако се сбъдваха? Но тъкмо сега се чувствам почти съвсем щастлива. Не мога да се почувствам съвършено щастлива, защото… — добре, какъв цвят бихте казали, че е това?
Момичето изви една от дългите лъскави плитки през слабото си рамо и я вдигна пред очите на Матю. Матю не беше свикнал да определя оттенъците на женските коси, но в случая нямаше място за големи съмнения.
— Червен, не е ли? — запита той.
Малката пусна плитката обратно на гърба си с въздишка, която човек би казал, се е издигнала от пръстите на краката и събрала в себе си всичките вековечни скърби.
— Да, червен — отрони тя с примирение. — Сега разбирате защо не мога да бъда съвършено щастлива. Никой, който има червена коса, не може да бъде щастлив. Не съм чак много против всичко друго: луничките, и зелените очи, и това, че съм мършава. Мога да си представя, че всичко това го няма. Мога да си представя, че лицето ми има цвета на розови листенца и очите ми са чудно виолетови като звезди. Но не мога да си представя, че косата ми не е червена. Много се мъча. Мисля си: „Ето, косата ми е възхитително черна, черна като гарваново крило.“ Но все си зная, че е най-обикновено червена и това ме кара да се чувствам нещастна. Това ще ме измъчва цял живот. Преди време четох в един роман за момиче, което било цял живот нещастно, но не било заради червена коса. Нейната коса била чисто злато и се спускала на къдрици по алабастровото му чело. Какво е алабастрово чело? Досега не съм могла да го разбера. Можете ли да ми кажете?
— Ами, боя се, че не мога — отговори Матю, който започваше леко да се замайва. Чувстваше се, както веднъж се беше почувствал в безразсъдната си младост, когато друго момиче го беше увлякло на един излет да се качи на въртележка.
— Е, каквото и да е било, трябва да е било нещо хубаво, защото момичето било божествено красиво. Представяли ли сте си някога, какво трябва да е да се чувстваш божествено красив?
— Ами не, не съм — искрено си призна Матю.
— А пък аз съм си представяла, често. Какъв бихте предпочели да бъдете, ако можехте да избирате: божествено красив или смайващо умен, или ангелски добър?