— Ами не мога… не мога да кажа точно.
— И аз не мога. Никога не мога да избера. Но всъщност то няма никакво значение, защото надали някога ще бъда от трите. Положително никога няма да бъда ангелски добра. Госпожа Спенсър казва… о, господин Кътбърт! О, господин Кътбърт! О, господин Кътбърт!
Това не беше, каквото бе казала госпожа Спенсър; нито детето бе паднало от кабриолета, нито Матю бе направил нещо изненадващо. Те бяха просто минали завоя на пътя и излезли на „Алеята“.
„Алеята“, наречена така от жителите на Нюбридж, бяха четиристотин-петстотин ярда от пътя с огромни ябълкови дървета от двете страни, образуващи свод с широко протегнали се клони, посадени преди години от един ексцентричен стар фермер. Над главите им се беше проснал плътен навес от снежнобял благоуханен цвят. Под клоните във въздуха цареше виолетов полумрак, а далеч напред едно късче обагрено небе светеше като грамаден розов прозорец в края зад олтара на някоя катедрала.
От тази красота детето сякаш онемя. То се облегна назад в кабриолета, стиснало мършавите ръчички пред себе си, с личице, вдигнато прехласнато към бялото великолепие горе. Дори когато бяха излезли от „Алеята“ и пътуваха надолу по дългия склон към Нюбридж, момичето нито се помръдна, нито проговори. Все още с унесено изражение, то седеше загледано в залеза далече на запад, с очи, пред които се трупаха разкошни видения на пламналия небосвод. През Нюбридж, оживено селце, където кучетата ги лаеха, малките момчета свиркаха и любопитни лица надзъртаха през прозорците, те минаха все още в мълчание. Бяха оставили още три мили зад гърба си, детето все още не бе проговорило. Личеше, че умее да мълчи толкова напрегнато, както и да говори.
— Струва ми се, че доста си се уморила и огладняла — най-после се реши да заговори Матю, като отдаваше дългото й замълчаване на единствената причина, на която може да го отдаде. — Но нямаме много път напред, само една миля.
Момичето се изтръгна от своя унес с дълбока въздишка и го погледна с мечтателния поглед на душа, която е блуждала далече, водена от звездите.
— О, господин Кътбърт — пошепна то, — това място, през което минахме… това бяло място… какво беше то?
— Ами, сигурно мислите за „Алеята“ — отговори Матю след няколко мига дълбока размисъл. — То е едно хубаво място.
— Хубаво ли? О, хубаво като че ли не е правилната дума за него. Нито дори „красиво“. Те не са достатъчно силни за него. О, то беше чудно… чудно! Това е първото такова нещо, което някога съм видяла: то не би могло да се украси с въображение. То направо ме пресити тука… — момичето сложи едната си ръка на сърцето, — то ми причини една странна, чудновата болка, но това беше приятна болка. Чувствали ли сте някога такава болка, господин Кътбърт?
— Ами, просто не мога да си спомня някога да съм усещал.
— Аз я изпитвам не знам колко пъти: всеки път, когато видя нещо неописуемо красиво. Но не е трябвало да нарекат това прекрасно място „Алея“. В едно такова име няма съдържание. Трябвало е да го нарекат… чакайте да видя… „Белия път на възхищението“. Не е ли това хубаво, образно име? Когато не ми харесва името на някое място или човек, винаги си измислям ново и в мислите си винаги го наричам така. В сиропиталището имаше едно момиче, което се казваше Хепзиба Дженкинс, но аз винаги я наричах мислено Розалия де Вер. Други хора може да наричат това място „Алея“, но аз винаги ще го наричам „Белия път на възхищението“. Наистина ли ни остава още само една миля до дома? Радвам се и съжалявам. Съжалявам, защото това пътуване беше толкова приятно, а винаги съжалявам, когато приятните неща свършват. Понякога след тях може да дойде нещо по-приятно, но никога не можеш да бъдеш сигурен. А колко често се случва то да не е по-приятно. На мен поне се е случвало. Но аз се радвам, като си помисля, че отивам у дома. Виждате ли, никога не съм имала свой дом, откакто се помня. Аз пак усещам тая приятна болка само като си помисля, че отивам наистина у дома. О, не е ли красиво това!
Бяха прехвърлили билото на хълма. Долу под тях се откри езеро, което изглеждаше почти като река, толкова беше дълго и лъкатушно. На половината път през него минаваше мост и оттам до долния му край, където редица кехлибарени песъчливи ридове го отделяха от тъмносиния залив отвъд, представляваше великолепие от безброй променливи багри — най-леки оттенъци на минзухарено, розово и въздушнозелено с други недоловими отсенки, за които и досега още не е намерено име. Нагоре от моста стигаха поръбили го горички от ели и кленове и всичко лежеше там тъмно прозирно в техните полюшващи се сенки. Тук и там дива слива се свеждаше от брега като облечена в бяло девойка, тръгнала към собственото си отражение. От заблатения горен край на езерото се чуваше ясният скръбно-сладък хор на жабите. Малка сива къщурка надзърташе иззад бяла ябълкова градина на склона по-нататък и макар и да не беше още много се стъмнило, в един от прозорците бляскаше светлинка.