— Това е езерото на Бари — обади се Матю.
— О, и това име не ми харесва. Аз ще го нарека… чакайте да видя… „Езерото на бляскавите води“. Да, това е тъкмо име за него. Зная, че е така от тръпката, която ме поби. Когато намеря име, което приляга точно, побива ме тръпка. А вие усещате ли някога тръпки?
Матю поразмисли.
— Ами, да. Винаги ме побива един вид тръпка като видя ония гадни бели червеи, дето се натрупват в лехите с краставици. Не мога да ги гледам.
— О, мисля, че това не може да е съшия вид тръпки. Не мислите ли и вие така? Като че ли не може да има много общо между червеи и езера с бляскави води, нали? Но защо другите хора го наричат „Езерото на Бари“?
— Сигурно защото господин Бари живее там в тая къща. „Градинския склон“ е името на това стопанство. Ако не беше тоя голям храст отзад, щеше да видиш „Грийн Гейбълс“ оттук. Ама трябва да минем по моста и да обиколим по пътя, та има още към половин миля.
— Господин Бари има ли някакви малки момиченца? Е, не чак толкова малки, горе-долу колкото съм аз?
— Има едно към единадесетгодишно. Казва се Дайана.
— О-о! — дълбоко пое въздух момичето. — Какво прекрасно име!
— Ами, не зная. Мисля, че има нещо ужасно дивашко в него. Бих предпочел Джейн, или Мери, или друго обикновено име като тях. Но когато Дайана се роди, при тях живееше един учител и те оставиха той да избере името, та той я нарече Дайана.
— Жалко, че не е имало такъв учител, когато съм се родила аз. О, ето че сме на моста. Ще си затворя очите. Винаги ме е страх да минавам по мостове. Без да искам си представям, че точно когато стигнем до средата, той ще хлътне пречупен и двата края ще се затворят като джобно ножче и ще ни прережат. Затова си затварям очите. Но после въпреки всичко трябва пак да ги отворя, когато смятам, че наближава средата. Защото, знаете, ако мостът наистина хлътне, бих искала да го видя как хлътва. Колко хубаво бучи! Винаги обичам бученето. Не е ли прекрасно, че в света има толкова много неща за харесване? Ето, минахме. Сега ще се озърна. Лека нощ, скъпо Езеро на бляскавите води. Аз винаги казвам „лека нощ“ на нещата, които обичам, също като на хора. Мисля, че то им харесва. Тази вода изглежда така, като че ли ми се усмихва.
Когато се качиха на отсрещния хълм и минаха завоя, Матю каза:
— Сега сме доста близо до дома. Ето я „Грийн Гейбълс“…
— О, не ми казвайте — задъхано го прекъсна детето, стисна го за повдигнатата ръка и затвори очи, да не може да види накъде сочи. — Нека сама отгатна. Сигурна съм, че няма да сбъркам.
Тя отвори очи и се огледа. Бяха на билото на хълма. Слънцето беше залязло преди малко, но всичко се виждаше още ясно в мекия здрач. На запад тъмен черковен шпиц се издигаше в златистото небе. Долу имаше малка долина, а отвъд — дълъг, леко издигащ се склон и по него пръснати спретнати сгради на редица стопанства. Очите на детето се стрелкаха с нетърпение и копнеж от една към друга. Най-после те спряха върху една, която далече вляво, много настрана от пътя, се белееше смътно от нацъфтели дървета в полумрака на обикалящата я гора. Над нея, в безоблачното югозападно небе, като пътеводен и благожелателен светлик, грееше голяма кристално бяла звезда.
— Това е, нали? — посочи я момичето.
Матю с възхищение плесна дорестия кон с поводите по гърба.
— Ами, ти отгатна! Но сигурен съм, че госпожа Спенсър ти я е описала, та да можеш да я познаеш.
— Не, не е, наистина не е! Повечето от това, което тя ми каза, можеше да важи за всички други места наоколо. Нямах истинска представа как изглежда. Но щом я видях, усетих, че това ще е моя дом. О, струва ми се, че сънувам. Знаете ли, ръката ми трябва да е черно-синя от лакета нагоре, защото толкова много пъти съм се щипала днес. Цялото време току усещах, че ми прилошава, и толкова ме беше страх, че го сънувам това. Тогава се ощипвах, за да се уверя, че е истина, докато изведнъж си казах, че дори да го смятам само за сън, по-добре ще е да продължавам да сънувам докато мога. Тогава спрях да се ощипвам. Но то е истина и ние сме почти у дома.