Луси М. Монтгомъри
Анн от „Ингълсайд“
1
„Каква бяла светлина струи от луната тази вечер“, помисли си Анн Блайт, докато вървеше през градината към парадната врата на Дайана Райт. Пътеката под нея беше покрита с нежни листенца от цъфналите ябълкови дървета, оронени от соления бриз.
Тя поспря за малко, за да огледа отново любимите от миналите дни хълмове, които все още обичаше. Незабравимият Авонлий! Сега Глен Сейнт Мери беше неин дом, при това вече години наред, но в Авонлий имаше нещо, което Глен Сейнт Мери никога нямаше да притежава. Тук отвсякъде изскачаха сенки от нейното минало… Полята, из които бродеше някога, сега я приветстваха с добре дошла… Звънкото ехо от безгрижния живот я зовеше от всички страни; всяко кътче, на което се спираше погледът й, навяваше сладки спомени. Тук бяха Призрачните градини от нейното близко минало, отрупани в розов цвят. Анн винаги с желание се завръщаше в Авонлий, дори когато посещението й бе по тъжен повод, както се случи сега. Двамата с Гилбърт останаха цяла седмица. Марила и мисис Линд не биха понесли тя да си тръгне твърде скоро. Старата й стая под покрива я чакаше както обикновено, а първата вечер след пристигането си Анн откри вътре огромен букет пролетни цветя, оставен от мисис Линд, и щом зарови лице в него, усети аромата на незабравимите времена. Някогашната Анн я чакаше тук и сладка нега разтуптя сърцето й. Милата й стаичка я обгръщаше, притискаше я в обятията си, завиваше я с уюта си. Анн с нежност огледа старото легло, покрито с ажурна кувертюра на ябълкови цветове от мисис Линд, и снежнобелите възглавници, украсени с широка дантела, която пак тя лично изплете на една кука… Спря поглед върху чергите на Марила, поднесени й като сватбен подарък… После надзърна в огледалото, откъдето я гледаше едно дете с чисто и незасенчено от грижи чело, което плака, докато не заспа от изтощение през първата си нощ тук, отлетяла преди толкова много време. Анн изведнъж забрави, че вече е майка на пет деца… И че заедно със Сюзън Бейкър е плела детски терлички в „Ингълсайд“1… Тя пак се превърна в Анн от „Грийн Гейбълс“. Когато дойде да донесе чисти кърпи, мисис Линд я завари все още да се взира замечтано в огледалото.
— Колко е хубаво да си пак у дома, Анн, ето какво мисля аз. Вече девет години, откак замина, а двете с Марила все не можем да свикнем, че те няма. Вярно, не ни е така самотно, след като Дейви се омъжи. Мили е наистина много мило малко създание… Пък такива пайове прави!… Макар да е любопитна като сврака и все не пропуска да разпита и за най-дребното нещо. Но аз винаги съм казвала и пак ще го повторя, че втора като тебе няма.
— Но огледалото не можеш излъга, мисис Линд, а то ми казва право в очите: „Не си вече млада като едно време“ — усмихнато рече Анн.
— Цветът на лицето ти си е все същият — отвърна утешително мисис Линд. — Но пък е вярно, че ти никога не си имала кой знае каква руменина, та сега да я загубиш.
— Във всеки случай нямам двойна гушка, поне засега — весело каза Анн, — а и старата ми стая все още ме помни. Толкова съм щастлива, мисис Линд, а така щеше да ме заболи, ако домът ме приемеше като чужда. Прекрасно е отново да видя как луната се издига над Призрачната гора.
— Сега прилича на огромен слитък злато насред небето, нали? — изрече мисис Линд и усети как лекомислено се понася върху крилете на поезията, отчитайки с благодарност, че Марила не е някъде наблизо да я чуе.
— Погледнете само острите върхове на елите, устремени към нея… И онези брези в падината, които протягат ръце нагоре към сребърния небосвод. Вече са големи дървета… А бяха крехки фиданки, когато пристигнах тук; ето това наистина ме кара да се чувствам възрастна.
— Дърветата са като децата — отвърна мисис Линд. — Ужасно е как изведнъж порастват, щом за миг отклониш очи от тях. Погледни само Фред Райт. Само на тринайсет е, а е висок почти колкото баща си. За вечеря има току-що опечен пай с пиле, а аз направих в твоя чест от моите лимонени бисквити. И няма защо да се страхуваш, че ще те полази нещо, когато легнеш отново в старото си легло. Днес лично проветрих чаршафите, но Марила не разбрала и ги изтупала пак… А Мили не видяла това и на свой ред ги проснала на слънце. Надявам се Мери Мария Блайт да се появи утре, тя винаги е обичала да ходи на погребения.
— Гилбърт открай време я нарича леля Мери Мария, макар да е само братовчедка на баща му, а тя пък ми вика Ани — повдигна рамене Анн. — Първия път, когато се срещнахме след сватбата, тя рече: „Странно как Гилбърт избра точно теб. А можеше да има което си поиска сред толкова хубави момичета“. Сигурно заради това никога не съм я харесвала, а знам, че и на Гилбърт никак не му се нрави, макар да е твърде предан на фамилията, за да си го признае.