— Мили боже! Досега не бях забелязала вие с господин доктора да вдигате много шум. В случай, че на мен ми се доще да крещя, ще отида насред яворовата горичка и там ще викна с цяло гърло. Но виж, ако бедните дечица са принудени да пазят тишина през цялото време само заради главоболията на Мери Мария Блайт… Простете, че го казвам, но това минава всякаква граница, скъпа госпожо доктор.
— Нали става въпрос само за няколко седмици, Сюзън.
— Да се надяваме, скъпа госпожо доктор — приключи разговора Сюзън.
И така, леля Мери Мария пристигна в „Ингълсайд“ и още от вратата попита чистени ли са скоро комините. По всичко личеше, че изпитва неописуем ужас от пожари.
— Винаги съм казвала, че комините в тази къща не са достатъчно високи. Надявам се леглото ми да е добре проветрено, Ани. Влажните ленени чаршафи са нетърпими.
И тя се нанесе в стаята за гости на „Ингълсайд“, но постепенно завладя всички останали помещения в къщата с изключение на спалнята на Сюзън. Нейното пристигане не предизвика у никого бурна радост. Само като я зърна, Джем се промъкна в кухнята и прошепна на Сюзън: „Разрешено ли е да се смеем, докато тя е тук?“. Очите на Уолтър се насълзяваха, щом я видеше; всеки път трябваше да го избутват позорно от стаята, когато тя влизаше там. Близначките пък изобщо не чакаха някой да ги подканя, а бягаха презглава. Даже Фъстъчето, твърдеше Сюзън, се премести в задния двор. Единствено Шърли не се предаваше, гледаше безстрашно новодошлата с кръглите си кафяви очи, разположен в безопасност в прегръдките или скута на Сюзън. Въпреки това леля Мери Мария смяташе, че децата в „Ингълсайд“ са зле възпитани. Но какво ли друго би могло да се очаква, когато майка им само „пише за разни вестници“, баща им ги смята за самото съвършенство, а на всичко отгоре са наели момиче като Сюзън Бейкър, което не си знае мястото. Затова пък тя, Мери Мария Блайт, ще се постарае докато е в „Ингълсайд“ да даде най-доброто от себе си в името на бедните внуци на братовчеда Джон.
— Твоето „Отче наш“ преди и след ядене трае твърде кратко, Гилбърт — неодобрително рече тя още при първото сядане на масата след нейното пристигане. — Искаш ли, докато съм тук, аз да казвам молитвата? Това ще е добър пример за твоето семейство.
За ужас на Сюзън той се съгласи и още на вечеря леля Мери Мария вече казваше „Отче наш“.
— Това ми прилича повече на молебен, отколкото на „Отче наш“ — сумтеше Сюзън, докато миеше съдовете и си припомняше всичко, което нейната племенница каза за Мери Мария Блайт. „Тя винаги изглежда така, сякаш е надушила някакво зловоние, лельо Сюзън. Не просто лоша миризма, а истинско зловоние.“ Гладис намира правилните думи за всяко нещо, реши Сюзън.
За своите петдесет и пет години мис Мери Мария съвсем не изглеждаше зле. Според собственото й определение, тя имаше „аристократични черти“ на лицето, обрамчено от лъскави сиви масури, чийто вид сякаш нанасяше допълнително оскърбление на малкия стегнат сив възел коса върху главата на Сюзън. Обличаше се много хубаво, носеше дълги ахатови обеци и модни колиета на тънката си шия.
— Поне няма да ни е срам от външния й вид — заключи Сюзън.
А какво би си помислила леля Мери Мария, само ако подозираше докъде се простира дързостта на Сюзън, това никой не би могъл да предположи.
5
Анн набра цял сноп нарциси за своята стая и още толкова от божурите на Сюзън за писалището на Гилбърт в библиотеката… Божури с цвят на гъсто мляко, чиито листа с яркочервени краища сякаш бяха топнати в кръв. Въздухът едва-едва започваше да се раздвижва след един необичайно горещ за юни следобед и човек трудно можеше да определи дали отблясъците от водата в пристанището са по-скоро златисти или сребристи.
— Днес залезът сигурно ще е необичайно красив, Сюзън — подхвърли тя, докато минаваше покрай отворения прозорец на кухнята.
— Няма как да се радвам на залеза, докато съдовете не са измити, скъпа госпожо доктор — долетя прозаичният отговор.
— Дотогава ще си приключила с домакинската работа, Сюзън. Погледни само тези огромни бели облаци, които се трупат над Долчинката. Не ти ли се иска в този момент да полетиш нагоре и да ги докоснеш?
Сюзън за миг си представи, че се издига над земята така, както си е с престилката и кърпата за бърсане на чинии, и полита към облака. Това обаче никак не й се понрави. Но тя добре съзнаваше, че точно сега трябва да е особено тактична и да си мери приказките пред госпожата.
— Нароили са се някакви нови гадини, които ядат розовите храсти — смени темата Сюзън. — Утре трябва да ги напръскам… По̀ ми се ще да го направя тази вечер.