Над главата му цъкаше големият дядов часовник в дневната, пренесен в „Ингълсайд“ след смъртта на стария Блайт. Джем винаги беше харесвал този мъдър древен часовник, но сега го ненавиждаше от дън душа. Все му се струваше, че часовникът се надсмива над него: „Ха, ха, ха, време е за лягане. Другите момчета може и да са на пристанището, но ти отиваш да спиш. Ха, ха… Ха, ха… Ха, ха!“.
Защо всяка вечер трябваше да си ляга?! Така де, защо?
Сюзън тръгна към селцето и нежно обгърна с поглед малката наежена фигурка на стълбите.
— Може и да не си лягаш, докато се върна, Джем — снизходително рече тя.
— Тая нощ изобщо нямам намерение да си лягам — изфуча Джем. — А ще избягам, точно така ще направя! Ще се хвърля в езерото, така да знаеш!
На Сюзън никак не й стана приятно, че той говореше така. И тя продължи по пътя безмълвна и огорчена. Това момче се нуждаеше от здрава ръка! Фъстъка се отърка в крака на Джем, но получи само един мрачен поглед в отговор.
— Махай се! Какво ме зяпаш като леля Мери Мария? Марш! Ах, ти! Ето ти тогава!
И Джем го замери с малката тенекиена количка на Шърли, която се търкаляше наблизо, а котаракът избяга с жално мяукане в убежището си под шипковия плет. Гледай ти! Даже котаракът го мразеше! Тогава какъв е смисълът изобщо да се живее?
Джем вдигна захарния лъв. Нан беше изяла опашката и по-голямата част от хълбоците му, но все още си личеше, че е лъв. Може пък да го дояде. И това сигурно щеше да е последният захарен лъв в живота му.
Когато от лъва не остана нищо и Джем облиза пръсти, от предишните му планове не бе останала и следа. А това е единственият възможен изход за човек, на когото всичко му е забранено.
6
— Защо, за бога, всички лампи в къщата светят? — възкликна Анн, когато двамата с Гилбърт спряха пред портата на двора в единайсет часа вечерта. — Сигурно някой е дошъл на гости.
Но се оказа, че няма никакви гости. Жива душа не се виждаше наоколо. В кухнята светеше… Лампите в дневната горяха, в хола също, в стаята на Сюзън и в спалните им на горния етаж сияеше като бял ден… И въпреки това нямаше следа от обитателите на къщата или пък от външни посетители.
— Какво мислиш за това… — започна Анн, но беше прекъсната от звънеца на телефона.
Гилбърт вдигна слушалката, слуша известно време, после изхвръкна навън, без дори да погледне към Анн. Очевидно се беше случило нещо потресаващо и нямаше време за губене в излишни обяснения. Но Анн беше привикнала с това като съпруга на човек, който постоянно се бори за нечий живот. И тя с философско примирение свали шапката и палтото си. После усети, че в нея се надига гняв срещу Сюзън, която не биваше да излиза без да е загасила лампите и на всичкото отгоре да оставя вратите да зеят подире й.
— Скъпа… госпожо… доктор — изрече някакъв глас, който съвсем не приличаше на този на Сюзън, но се оказа, че е именно тя.
Анн се втренчи учудено в нея — беше без шапка, с разрошена коса, а по басмената й рокля имаше петна. Ами лицето й!
— Сюзън, какво се е случило?
— Джем изчезна!
— Изчезна ли? — глупаво се ококори Анн. — Какво искаш да кажеш с това „изчезна“?
— Той беше… — изохка Сюзън, кършейки ръце, — той седеше на задното стълбище, когато тръгнах да излизам. Върнах се още преди да се е мръкнало, но него вече го нямаше… Отначало не се изплаших, но после не успях никъде да го открия. Претърсих всяко кътче от къщата… Той спомена нещо за бягство…
— Глупости! Никога не би направил такова нещо, Сюзън. Напразно се тревожиш. Сигурно е наблизо… Може да е заспал… Трябва да е тук някъде.
— Претърсих навсякъде, наистина навсякъде. Прерових дори високата трева в края на двора. Вижте роклята ми само! Помня как все повтаряше колко забавно ще е да преспи в сеновала, затова се качих и там, но пропаднах през оная дупка в ъгъла над яслите и се насадих в един полог. Късмет извадих, че не си счупих някой крак. Ако изобщо може да се говори за късмет, когато малкият ми Джем се изгуби!
Но Анн все още не усещаше тревога или вълнение.