— Дали все пак не е отишъл на пристанището с останалите момчета, как мислиш, Сюзън? Никога досега не си е позволявал да не се подчини, но знае ли човек…
— Не е и там, скъпа госпожо доктор… Хукнах към Дрю веднага щом претърсих къщата и двора, а Бърти Шекспир тъкмо се прибираше у дома. Той каза, че Джем не е бил с тях. Чак ми заигра под лъжичката… Веднага се обадих у Пакстънови и там казаха, че сте тръгнали, но не знаят накъде.
— Стигнахме до Лоубридж, за да се обадим у семейство Паркър.
— Звънях навсякъде, където предполагах, че може да отидете. После се върнах отново в селото… Мъжете се захванаха да го търсят…
— О, Сюзън, мигар това беше необходимо?
— Претърсих навсякъде, скъпа госпожо доктор… Навсякъде, където би могло да отиде или да се скрие едно дете. Боже, какво преживях тази нощ!… А той каза, че ще се хвърли в езерцето!
По тялото на Анн против волята й премина някакъв спазъм. Джем, разбира се, не би се хвърлил в езерцето… Та това е глупаво! Макар че там имаше една плоскодънна лодка, с която Картър Флаг ходеше на риба. Джем, за да разведри мрачното си настроение от вечерта, сигурно се е опитал да прекоси езерцето, както често казваше, че иска да направи; може дори да е паднал във водата, опитвайки се да отвърже лодката. Внезапно я обзе смразяващ ужас.
— Дори представа нямам къде отиде Гилбърт — уплашено рече тя.
— За какво е тая суетня наоколо — попита леля Мери Мария, появявайки се внезапно на горната площадка на стълбите. Около главата й имаше ореол от къдрици, а тялото й беше увито в избродиран с дракони халат. — Не може ли човек поне една нощ да се наспи като хората?
— Джем е изчезнал — отвърна Сюзън, която бе твърде ужасена, за да обръща внимание на тона на мис Блайт или пък да се засяга от него.
Анн вече беше тръгнала сама да претърсва къщата. Джем трябваше да е някъде тук! Но момчето не беше в стаята си — леглото стоеше непокътнато… Нямаше го и в нейната спалня… Нямаше го… Нямаше го никъде в къщата. След като претърси всяко кътче от тавана до мазето, Анн се върна отново в дневната в състояние, близо до истерията.
— Не искам да те тревожа, Анн — започна леля Мери Мария, снижавайки глас, — но надзърна ли в резервоара с дъждовна вода? Миналата година малкият Джак Макгрегър се удави в техния резервоар с дъждовна вода.
— И там… претърсих — отвърна Сюзън и отново закърши ръце. — Взех една пръчка и… бръкнах с нея чак до дъното.
Сърцето на Анн, което спря да бие при въпроса на леля Мери Мария, сега отново възстанови ритъма си. А Сюзън се овладя и най-накрая престана да кърши ръце. Твърде късно се сети, че тъкмо сега скъпата госпожа доктор не трябва да бъде тревожена.
— Нека сега се успокоим и възвърнем самообладанието си — продължи тя с треперещ гласец. — Та както казахте вие, скъпа госпожо доктор, той трябва да е все някъде наоколо. Не е възможно да се изпари във въздуха, нали така!
— Ами провери ли в сандъка с въглища? Ами в часовника? — продължи да разпитва леля Мери Мария.
Сюзън беше проверила и сандъка с въглища, но не й бе хрумнало да погледне в часовника. А той беше достатъчно голям, за да побере едно малко момченце. Анн се втурна натам, но Джем го нямаше и в часовника.
— Когато тръгнах да си лягам, имах предчувствие, че нещо наистина ще се случи тази нощ — подхвана отново леля Мери Мария, притискайки ръце към слепоочията си. — Щом се зачетох в една от главите на Библията, както правя всяка вечер, думите „Не знаем какво ни носи следващото утро“ сякаш се надигнаха от листа. Това беше знак! Най-добре е да се подготвиш за най-лошото, Ани. Той може да се е заблудил в тресавището. Жалко, че нямаме подръка хрътки.
С огромно усилие над себе си Анн си наложи да се усмихне.
— Боя се, че на целия остров няма нито една хрътка, лельо. Ако беше още жив старият Рекс — сетерът на Гилбърт, когото отровиха, той щеше да открие Джем. Сигурна съм, че напразно се тревожим.
— Томи Спенсър от Кармъди изчезна загадъчно преди цели четиридесет години и така и не го откриха… И няма нищо смешно в това, Ани. Чудя ти се как може да си толкова спокойна в подобен момент.
В този миг телефонът иззвъня. Анн и Сюзън се спогледаха.
— Не мога… Не мога дори да приближа телефона, Сюзън… — прошушна Анн.
— Аз също — отвърна категорично Сюзън.
И до края на дните си щеше да се ненавижда, че прояви подобна слабост тъкмо пред Мери Мария Блайт, но тогава нищо не можеше да я накара да вдигне слушалката. Двата часа безплодно търсене и всички ужасяващи мисли, които минаха през главата й, я бяха съсипали.