Телефонът отново иззвъня. Този път се обаждаше Гилбърт, за да каже, че кара зле обгорено бебе от пристанището към градската болница, и да не го чакат тази нощ.
Анн се надвеси през прозореца за един последен прощален и изпълнен с благодарност поглед към света, преди да си легне. Откъм морето духаше студен вятър. През клоните на дърветата в Долчинката се процеждаше оскъдна лунна светлина. Анн дори успя да се засмее, но устните й още трепереха от преживения ужас. Припомни си с усмивка паниката отпреди час, абсурдните предложения и жестоките думи, които й наговори леля Мери Мария. Детето й бе живо и здраво. А някъде навън в нощта Гилбърт се бореше за живота на друго дете… „Мили Боже, помогни му, помогни и на тази нещастна майка…“
Дружелюбната нощ обгърна в обятията си „Ингълсайд“ и всички, даже Сюзън, на която й идеше да се завре в миша дупка от срам, заспаха под закрилата на домашната стряха.
7
— Тук той ще има много приятели и изобщо няма да се чувства самотен с четирите ни деца. Пък и племенниците от Монреал често ни навестяват… Няма да му липсва глъчката на вашия дом.
Пухкавата, лъчезарна и винаги весела мисис Паркър се усмихваше широко срещу Уолтър. Той отвърна на усмивката й, но някак насила. Все още не беше съвсем сигурен дали наистина харесва мисис Паркър въпреки нейните широки усмивки и лъчезарния й характер. Виж, доктор Паркър безспорно му харесваше; що се отнася до четирите деца и племенниците от Монреал, Уолтър никога не ги беше виждал. Лоубридж, където живееше семейство Паркър, се намираше само на шест мили от Глен Сейнт Мери, но въпреки това Уолтър не го беше посещавал, макар че родителите му често гостуваха на семейство Паркър. Баща му и доктор Паркър бяха големи приятели, но Уолтър имаше смътно подозрение, че майка му би си живяла прекрасно и без мисис Паркър. Макар и едва шестгодишен, Уолтър — Анн отдавна забеляза това — долавяше неща, които обикновено убягваха от вниманието на другите деца.
Освен това Уолтър съвсем не беше сигурен, че изобщо иска да отиде в Лоубридж. Някои гостувания много му допадаха — като пътуването до Авонлий например… О, толкова забавно прекара там с Кенет Форд. Макар че престоят в Дома на мечтите трудно можеше да се нарече гостуване. Всички го смятаха за нещо като по-малък брат на „Ингълсайд“. Виж, да замине за Лоубридж, и то за цели две седмици сред непознати — това бе съвсем различно нещо. Но въпреки неговите колебания, изглежда, вече всичко беше уредено и уговорено.
По някаква причина, която оставаше неясна за Уолтър, това развитие на нещата напълно устройваше родителите му. Нима бяха решили да се отърват от всичките си деца, зачуди се наскърбен Уолтър. Отпратиха Джем за Авонлий още преди два дни, а наскоро дочу Сюзън как предложи „да изпратят близначките у мисис Марша Елиът, когато му дойде времето“. Какво ли ще е това време? От няколко дни насам и леля Мери Мария ходеше угрижена и си мърмореше под нос, че „й се ще всичко да мине гладко“. Колкото и да се опитваше да разбере нещо повече, Уолтър продължаваше да тъне в неведение за онова важно нещо, което очевидно предстоеше. Нямаше съмнение обаче, че из въздуха на „Ингълсайд“ се носеше предчувствие за някакво необикновено събитие.
— Ще го доведа още утре — каза Гилбърт.
— Малките ще го очакват с нетърпение — отвърна мисис Паркър.
— Много мило от страна на мисис Паркър да вземе Уолтър под крилото си — вметна леля Мери Мария, когато семейство Паркър си замина. — Пред мен сподели, че имала голяма слабост към момчето. Понякога прищевките на хората са твърде особени, не намирате ли? Е, поне две седмици от сега нататък ще мога да ходя в банята спокойно, без да се страхувам, че ще настъпя някоя умряла риба.
— Умряла риба ли? Нали не искаш да кажеш, че…
— Това искам да кажа, Ани. Винаги наричам нещата с истинските им имена. Точно така — умряла риба! Чудя се дали ти се е случвало да стъпиш боса върху умряла риба?
— Н-н-н-е-е-е… Но как…
— Снощи Уолтър улови една пъстърва и я пусна във ваната, за да не умре, скъпа госпожо доктор — с готовност обясни Сюзън. — Ако беше си стояла там, сега всичко да е наред. Само че тя успяла да изскочи по някакъв начин и умряла на пода. Е, ако някой ходи бос нагоре-надолу…
— Зарекла съм се никога с никого да не се карам — обяви леля Мери Мария, после рязко стана и напусна стаята.