— И аз — вметна Сюзън.
— О, Сюзън, боя се, че май и на мен започва да ми лази по нервите. Сигурно няма да ми прави чак такова впечатление, когато всичко приключи. Освен това сигурно наистина е ужасно да настъпиш умряла риба…
— Не е ли по-добре да стъпиш на умряла, отколкото на жива риба, мамо? Умрялата поне няма да подскача — намеси се Ди.
А тъй като истината никога не трябва да се премълчава, редно е да признаем, че и стопанката, и прислужницата в „Ингълсайд“ се разсмяха с глас.
И въпреки очевидно благополучното развитие на нещата, същата вечер, когато Гилбърт и Анн останаха насаме, тя се запита дали Уолтър ще е наистина щастлив в Лоубридж.
— Той е толкова чувствителен — замислено рече тя.
— Даже прекалено — отвърна Гилбърт. — Убеден съм, че още го е страх да се качи в тъмното на горния етаж. Ето защо мисля, че две седмици с децата на семейство Паркър ще му се отразят добре. Предполагам, че после тук ще се завърне съвсем друго дете.
Уолтър лежеше буден в леглото и се опитваше да отхвърли натрапчивата мисъл, че утре заминава, давайки воля на развихрената си фантазия. Нощта постепенно се спускаше над земята. Нощ, подобна на огромен черен ангел с крила на прилеп, който веднъж бе видял в гората на мистър Ендрю Тейлър откъм южната страна на хълма. Понякога Уолтър беше доволен, че идва, но друг път толкова ясно си я представяше, че чак го хващаше страх… Всичко в чудния свят на Уолтър добиваше лице и душа. Според него „Ингълсайд“ и Долчинката, кленовата гора и Тресавището, дори брегът покрай пристанището бяха населени с елфи, водни духове, дриади, русалки и таласъми. А черната гипсова котка върху лавицата над камината беше магьосница, която нощем оживяваше и бродеше из къщата, извисявайки ръст като великан. Уолтър мушна глава под завивката и затрепери от страх. Постоянно плашеше сам себе си със своите фантазии. Изглежда леля Мери Мария имаше право, когато каза, че е „много нервен и напрегнат“, макар Сюзън никога да не й прости за тези думи. Може би леля Мери Кити Макгрегър от Горен Глен, за която се твърдеше, че има шесто чувство, вярно се досети, когато веднъж се взря за дълго в сивите му очи с дълги мигли и рече: „Дали е възможно да живее стара душа в младо тяло“. Сигурно тази древна душа знаеше твърде много, за да може да бъде разбрана от неговото младо и неопитно съзнание.
На сутринта казаха на Уолтър, че следобеда баща му ще го закара в Лоубридж. Момчето нищо не отвърна, но на масата нещо така го задави, че сведе очи, за да не видят останалите напиращите в тях сълзи. И въпреки това не успя съвсем да ги прикрие.
— Нали не се каниш да ревеш, Уолтър? — изрече с такъв тон леля Мери Мария, сякаш всяко шестгодишно момче би било опозорено за цял живот, ако дори веднъж се разплаче. — Ако има нещо, което истински презирам на този свят, това са ревльовците. А ти дори не си си изял бекона.
— Остана само тлъстото — отвърна Уолтър, примигвайки самоотвержено, макар още да не смееше да вдигне очи към нея. — Не обичам тлъсто.
— Когато аз бях дете — продължи леля Мери Мария, — не ми беше позволено да имам каквито и да било предпочитания. Е, надявам се мисис Паркър да те излекува от някои слабости. Тя май беше по баща Уинтър… А дали не беше и Кларк? Не, най-вероятно е Кембъл. Така или иначе, и родът Уинтър, и родът Кембъл са от един дол дренки и не понасят каквито и да е фантазии.
— Моля ви, лельо Мери Мария, не плашете Уолтър с посещението му в Лоубридж — намеси се Анн и в очите й проблеснаха светкавици.
— Съжалявам, Ани — обидено отвърна леля Мери Мария, — бях забравила, че не ми е позволено да взема каквото и да било участие във възпитанието на тези деца.
— Да й се не види макар! — измърмори под нос Сюзън, когато отиде в кухнята за десерта — любимия на Уолтър кралски пудинг.
Анн обаче се почувства ужасно виновна. Гилбърт й хвърли леко укорителен поглед, сякаш искаше да напомни да е малко по-търпелива с бедната самотна стара дама.
Самият Гилбърт също беше в лошо настроение. Както на всички бе известно, това лято той имаше ужасно много работа, пък и леля Мери Мария често злоупотребяваше с търпението му. Ето защо Анн се зарече наесен, ако всичко мине добре, да опакова багажа му и да го пусне да половува за месец в Нова Скотия.
— Харесва ли ви чаят? — обърна се тя разкаяно към леля Мери Мария.
Леля Мери Мария попи устни със салфетката.
— Твърде слаб е. Но това сега няма никакво значение. Кой го е грижа дали старата жена харесва чая, който са й поднесли, или пък не. Въпреки това има хора, които ме смятат за чудесен събеседник и добра компания.