Каквато и да беше връзката между тези две изречения, Анн почувства, че е извън нейните възможности да я схване. Внезапно тя пребледня.
— Май ще отида горе да си полегна — немощно промълви тя и се надигна от стола. — Пък и ти, Гилбърт, недей да стоиш до късно в Лоубридж. Не е зле да позвъниш и на мис Карсън.
После тя целуна Уолтър за довиждане, но някак набързо и без чувство, сякаш изобщо не й беше до него. Уолтър не би трябвало да плаче. Леля Мери Мария също го целуна по челото — Уолтър мразеше тези мокри целувки по челото — и каза:
— Внимавай как се държиш на масата в Лоубридж, Уолтър, и не давай воля на лакомията си! Ако го направиш, Черният великан ще дойде с една голяма черна торба и ще те пъхне в нея при лошите деца.
Добре че точно тогава Гилбърт отиде в конюшнята да запрегне Грей Том и не чу думите й. Двамата с Анн не позволяваха децата им да бъдат плашени по какъвто и да е повод. Сюзън чу всичко, докато почистваше масата, но леля Мери Мария така и не разбра, че се размина на косъм върху нейната глава да се изсипят всички останки от вечерята, събрани в лопатката.
8
На Уолтър му хареса пътуването до Лоубридж, което предприеха с баща му след обяда. Пътят беше очертан от двойна ивица нацъфтели лютичета, които люлееха главички, а тук-там между тях се зеленееха папратови полянки. Само дето сега баща му беше необичайно мълчалив и плющеше с камшика над Грей Том както никога преди това. Щом стигнаха Лоубридж, той каза набързо няколко думи на мисис Паркър и препусна обратно по пътя, без дори да се сбогува с Уолтър. Момчето едва се удържа да не се разплаче отново. По всичко личеше, че вече никой не го е грижа за него. Доскоро поне майка му и баща му го обичаха, но сега и те бяха охладнели.
Голямата и разхвърляна къща на семейство Паркър в Лоубридж му се видя враждебна и неприветлива. Но сигурно точно в този момент нито една чужда къща не би му се понравила. Мисис Паркър го отведе в задния двор, където кънтяха весели писъци и смехове. Там го представи на своите деца, от които дворът просто гъмжеше. После някак набързо и неочаквано отново се върна при ръкоделието си, оставяйки ги „да се опознаят по-добре“. Този подход в повечето случаи даваше добър резултат; едва ли някой можеше да я вини, дето не се е досетила, че малкият Уолтър Блайт е изключение. Тя наистина го харесваше, пък и нейните деца бяха много мили и весели… Вярно, Фред и Оупъл имаха наклонност да се държат високомерно като истински жители на Монреал, но мисис Паркър можеше да се закълне, че двамата не биха си позволили да са неучтиви с когото и да е. Всичко щеше да мине като по мед и масло. А тя бе толкова доволна, че с нещо може да помогне на „бедната Анн Блайт“, пък било то и като я освободи от грижите за едно от нейните деца. Мисис Паркър наистина се надяваше всичко да мине гладко. Приятелите на Анн все си припомняха трудното раждане на Шърли и се тревожеха много повече за нея, отколкото тя за самата себе си.
Внезапна тишина настана в задния двор, който в долния си край преминаваше в сенчеста ябълкова градина. Уолтър стоеше мрачен, поглеждайки към децата на семейство Паркър и братовчедите Джонсън от Монреал. Бил Паркър, румен кръглолик хлапак, който много приличаше на майка си, се видя твърде възрастен и едър в очите на Уолтър. За деветгодишния Анди Паркър децата от Лоубридж казваха, че е „най-отвратителният от Паркърови“ и неслучайно го бяха нарекли Прасето. Уолтър още от самото начало не хареса погледа му, късо подстриганата му русолява четина и лукавото му, луничаво лице с изпъкнали воднисти очи. Фред Джонсън беше на възрастта на Бил — Уолтър не хареса и него, макар да изглеждаше добре с тези подредени къдри и черни очи. Деветгодишната му сестра Оупъл също имаше красиви къдри и черни очи… Много живи и умни черни очи. Едната й ръка беше преметната през раменете на осемгодишната Кора Паркър и двете снизходително наблюдаваха Уолтър. И ако не беше Алис Паркър, Уолтър сигурно щеше да се завърти на пети и да си тръгне.
Седемгодишната Алис имаше най-прекрасната вълниста коса със златни къдрици, която Уолтър бе виждал. Наситеносините й очи имаха цвета на теменужките в Долчинката; освен това страните на Алис бяха розови и с трапчинки. Тя носеше украсена с волани жълта рокля, в която приличаше на лютиче, разлюляно от вятъра. Усмихна му се, сякаш се познаваха открай време, и така веднага стана негова приятелка.
Пръв заговори Фред.
— Здравей, синко — надменно рече той.