Уолтър тутакси усети снизходителния тон и се сви като охлюв в черупката си.
— Името ми е Уолтър — отговори момчето.
Фред се извърна към останалите с добре изиграна изненада. Ще му даде да се разбере на този селяндур!
— Той казва, че името му е Уолтър! — обърна се към Били и насмешливо изкриви уста.
— Той казва, че името му е Уолтър! — повтори като ехо Били към Оупъл.
— Той казва, че името му е Уолтър! — обърна се тя на свой ред към възхитения Анди.
— Той казва, че името му е Уолтър! — издекламира Анди към Кора.
— Той казва, че името му е Уолтър! — изкиска се Кора към Алис.
Алис нищо не отвърна. Тя просто погледна към Уолтър и този спокоен поглед му позволи да понесе по-леко подигравателния смях на останалите, които се запревиваха, викайки в надпревара:
— Той казва, че името му е Уолтър!
А после отново избухваха в писклив смях.
„Колко добре се забавляват малките“, помисли си мисис Паркър, надвесвайки се доволно над ръкоделието си.
— Чух мама да казва, че вярваш във феи — подхвана Анди, отмятайки безочливо глава.
Уолтър спокойно го изгледа. Нямаше намерение да се огъва, особено пък в присъствието на Алис.
— Феите наистина съществуват — упорито рече той.
— Няма никакви феи — отвърна Анди.
— Има — настоя Уолтър.
— Той казва, че има феи — обърна се Анди към Фред.
— Той казва, че има феи — предаде Фред на Бил и те отново повториха вече познатото изпълнение.
За Уолтър, на когото никой досега не се беше присмивал, това бе истинско изпитание, което едва успяваше да понесе. Той започна да хапе устни, само и само да не се разплаче пред Алис.
— А какво ще кажеш да те нащипем до посиняване? — застрашително попита Анди, взел Уолтър за някое мамино синче, което ще е много забавно да поставят на мястото му.
— Млъквай, Прасе! — с нетърпящ възражения тон нареди Алис. Гласът й, макар да говореше тихо, звучеше категорично. В него имаше нещо, на което дори Анди не посмя да се противопостави.
— Всъщност нямах намерение да го правя — смутено измърмори той.
Нещата постепенно се обърнаха в полза на Уолтър и съвсем скоро те вече играеха на гоненица в ябълковата градина. Но когато с шум и трополене се събраха около масата за вечеря, мъката по дома отново завладя Уолтър. Толкова се натъжи, че в един ужасяващ миг едва не се разплака пред всички. Спаси го топлата ръка на Алис, която окуражаващо стисна неговата, докато сядаха по местата си. Въпреки това не можа да преглътне нито залък… Дори трохичка. Но мисис Паркър, на чиито възпитателни методи наистина си струваше да се обърне внимание, не настоя да се храни, а само отбеляза, че на сутринта апетитът му сигурно ще е по-добър.
Уолтър през цялото време се чудеше защо всички така крещят един на друг. Откъде можеше да знае, че още не са свикнали с отсъствието на наскоро починалата глуха баба на семейството. От шума го заболя глава. О, сега и у дома вечеряха, мама се усмихва начело на масата, татко се закача с близначките, Сюзън пълни с попара паничката на Шърли, а Нан тайно подхвърля под масата мръвки на Фъстъка. Даже леля Мери Мария, превърнала се в част от семейството, вече му се виждаше мила и му липсваше. Ами сега кой ще бие гонга за вечеря? Тази седмица беше негов ред, а и Джем го нямаше. Само ако можеше да се скрие някъде и да си поплаче на воля! Но тук изглежда нямаше нито едно тайно кътче и навсякъде беше пред очите на останалите. Освен това точно срещу него седеше Алис… Уолтър изпи наведнъж цяла чаша вода с лед и като че ли това малко му помогна.
— Нашият котарак е истински боец — внезапно рече Анди и свирепо го ритна под масата.
— Нашият също — не му остана длъжен Уолтър, пък и не лъжеше. — Нямаше да позволи котараците от Лоубридж да бъдат смятани за нещо повече от Фъстъка.
— Обзалагам се, че нашият котарак ще направи на пух и прах вашия — подразни го Анди.
— Обзалагам се, че няма да успее — измърмори Уолтър.
— Хайде, хайде, стига вече с тези спорове за котараци — намеси се мисис Паркър, която държеше да прекара една тиха и спокойна вечер, за да напише статията си „Погрешно разбраните деца“ за университетския вестник. — Сега вървете пак да си поиграете, защото скоро идва време за лягане.
Време за лягане! Уолтър внезапно осъзна, че трябва да остане тук през цялата нощ… Много нощи подред — цели две седмици. Това му се видя непоносимо. Той се оттегли в ябълковата градина със стиснати зъби и завари там Били и Анди вкопчени един в друг да се търкалят из тревата и да си разменят удари и ритници с викове до небесата.