Подобни схватки бяха нещо обичайно в семейство Паркър. Мисис Паркър твърдеше, че няма нищо лошо в това момчетата да се поступат от време на време. Според нея по този начин изразходваха лошотията, натрупана в организма им, и след това ставаха още по-добри приятели. Но Уолтър никога преди това не беше виждал някой да се бие така ожесточено и стоеше като втрещен.
Фред гледаше отстрани и ги поощряваше, Оупъл и Кора се смееха, но в очите на Алис имаше сълзи. Ето това Уолтър вече не би могъл да понесе. И той се хвърли между противниците, които се разделиха за миг да си поемат въздух преди отново да се вкопчат един в друг.
— Престанете да се биете, плашите Алис — извика Уолтър.
Бил и Анди недоумяващо зяпнаха, докато не проумяха, че някакъв пикльо се опитва да им се меси. Двамата избухнаха в смях, а Бил го тупна по гърба.
— Тоя си го бива, деца! — каза той. — Един ден ще стане човек от него, стига да успее да порасне.
Алис изтри сълзите си и погледна Уолтър с благодарност, което никак не се хареса на Фред.
— Майка ти е смъртно болна — каза той на Уолтър.
— Тя… не е болна — изплака Уолтър.
— Напротив, знам го от сигурно място. Чух леля Джен да го съобщава на чичо Дик. — Фред беше чул как леля Джен казва само: „Анн Блайт е неразположена“, но му достави голямо удоволствие да добави към това и „смъртно болна“. — Най-вероятно ще умре още преди да си се прибрал у вас.
Уолтър се огледа с измъчен поглед. Алис отново застана плътно до него, но останалите взеха страната на Фред. Те усещаха, че това красиво момче не е като тях, то им беше чуждо и неприятно, ето защо им доставяше удоволствие да го измъчват.
— Дори да е болна, татко ще я излекува — продължи Уолтър.
Не можеше да бъде иначе!
— Боя се, че това е невъзможно — отвърна Фред със съчувствен глас, но в същото време намигна лукаво на Анди.
— За татко няма невъзможни неща — високо каза Уолтър.
— Я виж ти! Ами какво ще кажеш за Ръс Картър, който миналото лято отиде до Шарлоттаун само за един ден, а когато се върна, завари майка си студена като буца лед — обади се Бил.
— И погребана! — добави Анди, решил да придаде още драматизъм на ситуацията, независимо дали отговаря на истината, или не. — Ръс побесня, че е пропуснал погребението, защото погребенията са винаги много забавни.
— Аз пък никога не съм виждала погребение — тъжно отбеляза Оупъл.
— Тепърва ще можеш да се нагледаш до насита — успокои я Анди, — защото дори татко не би могъл да спаси мисис Картър, а той е много по-добър лекар от твоя баща.
— Не е…
— Напротив, точно така е, при това и е много по-хубав.
— Не е…
— Винаги става нещо, когато заминеш от дома — каза Оупъл. — Как би се почувствал, ако се върнеш и завариш „Ингълсайд“ изгорял до основи?
— Ако майка ти умре, което със сигурност ще стане, вие, децата, ще бъдете разделени — допълни весело Кора. — Може пък ти да дойдеш да живееш с нас.
— Наистина, ела при нас… — мило каза Алис.
— О, баща им сигурно ще иска да ги задържи при себе си — каза Бил. — Нали и без това скоро ще се ожени пак. Не е изключено обаче той също да умре. Наскоро чух татко да казва, че доктор Блайт се преуморява до смърт. Я го вижте гостенчето как ни зяпна. Имаш очи като на момиче, синко… Очи на момиче… Очи на момиче…
— Стига вече — каза Оупъл, която изведнъж усети, че са прекалили. — Престанете да го баламосвате. Той и без това се досеща, че само го дразните. По-добре е да се спуснем в парка и да погледаме играта на бейзбол. Уолтър и Алис могат да останат тук. Не сме длъжни постоянно да мъкнем с нас малчуганите.
На Уолтър никак не му стана мъчно дето ги оставиха. По всичко личеше, че и Алис не тъгува особено. Двамата седнаха на един ябълков пън.
— Ще те науча да играеш на топчета и ще ти дам моето плюшено кенгуру — каза Алис.
Когато дойде време за лягане, Уолтър се озова сам в една малка спалня. Мисис Паркър предвидливо му беше оставила запалена свещ и грейка, защото нощта се оказа необичайно студена за юли, каквито понякога са летните нощи край морето. Нищо чудно сутринта да осъмнат и със слана.
Но дори плюшеното кенгуру на Алис, притиснато до бузата на Уолтър, не помогна на момчето да заспи. Ех, да си беше сега у дома в своята собствена стая, чийто голям прозорец гледаше право към Глен Сейнт Мери, а малкото прозорче си имаше стряха и от него се виждаше белия бор на двора. Там майка му щеше да дойде и да му прочете с прекрасния си глас някое стихотворение за лека нощ.