— Аз съм вече голям и няма да плача… Ннняммма-а-а-а!
Но сълзите бликнаха против волята му. За какво му беше това плюшено кенгуру?! Имаше чувството, че е напуснал дома си преди години!
Точно в този момент останалите се върнаха от парка и нахлуха весело в стаята, насядаха по леглото и заръфаха ябълки.
— Ама ти май си плакал, бебчо — присмя му се Анди. — Същинско малко момиченце! Мамината сладурана!
— Отхапи си, малкия — подаде му наполовина изгризана ябълка Бил. — И не провесвай нос. Нищо чудно майка ти да се оправи.
— Мисис Ейб Сойер умря миналата седмица, а майката на Сам Кларк — предишната — обади се Анди.
— При това са умрели през нощта — допълни Кора. — Майка казва, че хората обикновено умират нощем. Надявам се обаче с мен да не стане така. Представете си само какво е да отидеш в рая по нощница!
— Деца! Деца! Хайде по леглата! — извика мисис Паркър.
Момчетата се изнизаха от стаята, но преди това се престориха, че подсушават с кърпа сълзите на Уолтър.
Уолтър улови ръката на Оупъл и тя се обърна към него.
— Оупъл, нали не е вярно, че майка е болна? — умолително прошепна той. Не можеше да понесе мисълта, че ще остане насаме със страха си.
Оупъл „не беше дете с лошо сърце“ по думите на мисис Паркър, но не можеше да устои на изкушението да съобщава лоши вести.
— Тя е наистина болна. Така каза леля Джен… И ме помоли да не ти казвам. Въпреки това смятам, че трябва да го знаеш. Най-вероятно е рак.
Оупъл духна пламъка и се измъкна безшумно от стаята. Инак леля Джен е добра жена, но да не си й пред очите, когато е ядосана! Тогава Анди промуши глава през открехнатата врата, за да каже своето лека нощ.
— Нарисуваните птици по тапетите през нощта ще оживеят и ще ти изкълват очите — просъска той.
Най-накрая всички се пръснаха по леглата с мисълта, че са преживели един прекрасен ден, а Уолт Блайт не е никак лошо момче и утре отново ще се позабавляват до насита като се заяждат с него.
— Малки невинни душички! — помисли си разчувствана мисис Паркър.
И над дома на семейство Паркър се спусна тревожна тишина. А само на шест мили оттам, в „Ингълсайд“, новородената Берта Марила Блайт мигаше с кръглите си лешникови очички срещу наобиколилите я щастливи лица и оглеждаше света, където се появи в най-студената юлска нощ от осемдесет и седем години насам!
9
Макар останал сам и на тъмно, Уолтър пак не можа да заспи. През целия си кратък живот никога не беше заспивал сам. Край него винаги беше Джем или пък Кен, осигурявайки му уютна топлина и спокойствие.
Момчето постепенно започна да различава очертанията на предметите в стаята под лунната светлина, но това бе дори по-лошо от непрогледния мрак, който цареше допреди малко. Имаше чувството, че картината срещу леглото го наблюдава злобно от стената… Картините винаги изглеждаха различни на лунна светлина. Тогава на тях изскачат неща, за които денем дори не си подозирал. Дългите дантелени завеси пък приличаха на високи мършави жени, които хлипат от двете страни на прозореца. Из цялата къща се носеха различни шумове — скърцане, въздишки, шепот. Май птиците от тапетите наистина започваха да оживяват. Внезапно смразяващ страх полази на тръпки по тялото на Уолтър, но после една мисъл погълна всички останали страхове. Мама беше болна. Най-накрая трябваше да повярва в това, щом и Оупъл потвърди, че е истина. И сигурно точно в този момент майка му умира! Или пък вече беше мъртва! Когато се прибере у дома, нея вече нямаше да я има. Уолтър се опита да си представи „Ингълсайд“ без мама.
Момчето внезапно осъзна, че не може да понесе тази мисъл. Трябваше да се върне у дома. Точно в този момент и нито миг по-късно. Да види мама преди тя… преди да е умряла. Ето какво е намеквала леля Мери Мария. Тя е знаела, че майка му е на смъртно легло. Нямаше никакъв смисъл да буди останалите с молби да го върнат у дома. Едва ли щяха да го сторят… Само ще му се присмеят. Пътят до тях беше ужасно дълъг, но той ще върви цяла нощ.
Уолтър тихомълком се измъкна от леглото и навлече дрехите си. После взе обувките в ръка. Не знаеше къде мисис Паркър е оставила шапката му, но сега това нямаше никакво значение. По-важното бе да не вдига шум… В момента неговата единствена цел бе да избяга и да стигне при мама колкото се може по-скоро. Жалко само, че не можеше да се сбогува с Алис. Надяваше се обаче тя да го разбере.