Прекоси тъмния хол… Спусна се надолу по стълбите, стъпало по стъпало, задържайки дъха си… Нямат ли край тези стълби? Сякаш мебелите го дебнеха в тъмното. Олеле! Уолтър изпусна една от обувките си. Тя се изтърколи надолу, тупвайки шумно на всяко стъпало, отскочи в преддверието и спря пред предната врата с, както се стори на Уолтър, оглушителен трясък.
Момчето отчаяно се притисна о парапета. Сигурно всички са чули този шум и сега ще се втурнат насам. И вече няма да му позволят да се върне у дома. В гърлото му заседна отчаян стон.
Сякаш изтекоха часове, докато се увери, че никой в къщата не се е събудил и преди да продължи с мъчителното слизане по стълбите. Най-накрая всичко приключи; той си намери обувката и внимателно натисна дръжката на външната врата… Добре поне че в къщата на Паркърови никога не заключваха вратите. Мисис Паркър твърдеше, че у тях няма нищо ценно за крадене, освен децата, но тях никой не ги искаше.
Най-после Уолтър беше под открито небе, а вратата — здраво затворена зад гърба му. Нахлузи обувките и се прокрадна надолу по улицата. Къщата се намираше в края на селото и той скоро се озова на междуселския път. Ужасът, че някой може да го хване и да осуети бягството му, вече отмина. Затова пък сега отново го нападна страхът от тъмното и самотата. Никога досега не беше излизал сам нощем. Целият свят го плашеше. Той беше толкова огромен и застрашителен, а Уолтър се чувстваше съвсем мъничък и безпомощен в него. Дори пронизващият влажен вятър сякаш свиреше в лицето му, за да му попречи да продължи.
Мама умираше! Уолтър си пое дълбоко дъх и тръгна към дома. Вървеше ли, вървеше, преборвайки страха. Вярно, всичко наоколо бе обляно от лунна светлина, но тя само му помагаше да види какво го заобикаля, а нищо от видяното не му изглеждаше близко и познато. Веднъж, докато пътуваше с баща си, Уолтър си помисли, че не е виждал нищо по-хубаво от огрения от луната път, пресечен с тъмни сенки. Но сега сенките изглеждаха толкова черни и заплашително настръхнали, сякаш се канеха да се нахвърлят отгоре му. Полето също го гледаше враждебно, дебнейки като див звяр от всички страни. В канавката проблеснаха две зелени очи и една черна котка с невероятни размери се стрелна през пътя. Но котка ли беше наистина това? Или пък… Нощта ставаше все по-студена и той потрепери в тънката си риза, но нямаше нищо против да зъзне, стига да не се страхуваше толкова… Боеше се от сенките и неясните шумове и всички онези безименни неща, които може би пълзяха из коренищата на дърветата, покрай които минаваше. Зачуди се какво ли е да не те е страх от нищо… Като Джем.
— Аз… Ще се престоря, че не ме е страх — изрече той високо и в същия миг потрепери от звука на собствения си глас, който прозвуча толкова самотен в необятния мрак на нощта.
Въпреки това продължи да крачи напред. Човек не бива да се спира пред нищо, когато там някъде го чака умиращата му майка. По едно време дори падна и зле охлузи и натърти коляното си о един камък. Друг път дочу шум от кабриолет, който го настигаше, и се скри зад едно дърво, докато отмине, ужасен, че доктор Паркър е открил неговото бягство и сега го преследва по петите. Веднъж окаменя от ужас при вида на нещо черно и рошаво, което стоеше неподвижно край пътя. Просто не можеше да мине покрай него… За нищо на света не би могъл… И все пак го направи. Оказа се голямо черно куче. Но куче ли беше наистина?… Така или иначе мина покрай него. При това не хукна от ужаса, че загадъчното същество ще се втурне след него, а само крадешком погледна назад през рамо. Но сянката се отдалечаваше с големи скокове точно в обратната посока. Уолтър докосна с ръка челото си и усети, че цялото му лице е мокро от пот.
В небето точно пред очите му се стрелна падаща звезда и остави огнена следа след себе си. Уолтър си спомни как леля Кити разказваше, че всеки път, когато падне звезда, някой умира. Неговата майка ли е наред сега? И макар да бе съвсем изнемощял и да не вярваше, че краката ще му се подчинят, при тази мисъл той отново закрачи решително напред. Вече му беше толкова студено, че почти забрави за страха. Никога ли няма да се добере до дома? Сякаш бяха минали много часове, откакто напусна Лоубридж.
Оказа се, че са точно три часа. Измъкна се от къщата на семейство Паркър в единайсет, а сега бе два. Когато най-сетне се озова на пътя, чийто край се губеше между крайните къщи на Глен Сейнт Мери, Уолтър въздъхна с облекчение. Но колкото повече вървеше напред, толкова повече сякаш се отдалечаваха потъналите в мрак къщи. А когато най-накрая влезе в селото, всичко му се видя чуждо и непознато. Една крава измуча срещу него през близкия плет и той изведнъж си спомни, че мистър Алек Рийз държи зло куче. Уолтър търти да бяга ужасен, докато не се намери на върха на хълма, пред портата на „Ингълсайд“. Беше си у дома… О, най-сетне стигна у дома!