После поспря за малко, треперещ, връхлетян от ужасното чувство на безутешност и самота. Очакваше да зърне приветливите светлинки в прозорците на родния си дом, а се оказа, че „Ингълсайд“ е потънал в студен мрак. Нямаше как да види, че спалнята откъм задната страна на къщата свети — в нея дремеше медицинската сестра с кошчето на новороденото край себе си. Но в останалата си част „Ингълсайд“ изглеждаше пуст и изоставен, а това окончателно прекърши духа на Уолтър. Той никога не беше виждал, нито пък си представяше как изглежда „Ингълсайд“ в мрака на нощта, когато всичко наоколо непробудно спи.
А това означаваше, че майка му е вече мъртва!
Уолтър със залитане прекоси алеята през потъналия в черни сенки двор и закуцука към предната врата. Беше заключена. Той немощно почука… Дори не успя да стигне чукалото. Не последва никакъв отговор, пък и той не се надяваше особено някой да го чуе… Момчето се заслуша. Не долови никакъв звук, който да му подскаже, че в тази къща има поне една жива душа. Така си и знаеше, мама е умряла, а всички останали са заминали.
Почувства се твърде премръзнал и изтощен, за да събере сили да заплаче. Все пак успя да мине отзад в обора и да изпълзи по стълбата до сеното. Вече дори не го беше страх: мечтаеше единствено за някое местенце на завет, където да се подслони до сутринта. Може би тогава, след като погребат майка му, все някой ще се върне в къщата.
Едно мъничко коте с копринена козина в тигрова окраска, което някой беше подарил на доктора, взе да мърка в тъмното. Миришеше приятно на детелиново сено. Уолтър с благодарност притисна малкото телце до гърдите си — то поне беше топло и живо. Но след малко котето дочу някаква мишка да скърца в тъмното и хукна подир нея. През покрития с паяжини прозорец надничаше луната, но тази студена, далечна и безчувствена луна не носеше утеха и спокойствие. Светлинката в един от прозорците на Глен Сейнт Мери сега му се виждаше много по-дружелюбна. Докато и тя не угасне, той все някак щеше да изтърпи самотата.
Така и не успя да заспи. Натъртеното коляно много го болеше, беше му студено и… имаше някакво много странно усещане в стомаха си. Дали пък и той не умираше? Дано да е така, след като всички останали са или мъртви, или са заминали. Ще свърши ли някога тази нощ? Досега утрото винаги настъпваше, но току-виж сега мракът продължи вечно. Той ужасен си спомни как капитан Джак Флаг разправяше долу в пристанището, че някоя сутрин така ще се ядоса, та няма да позволи на слънцето да изгрее. Може би точно сега капитан Джак най-после се беше ядосал истински.
Сетне и последните светлинки в Глен Сейнт Мери угаснаха… А това вече беше непоносимо. Но в мига, когато от устните му се откъсна отчаяно хълцане, той осъзна, че денят е настъпил.
10
Уолтър се спусна по стълбата и отново се отправи към „Ингълсайд“. Къщата се издигаше като някакво нереално видение, огряна от първите лъчи на зората. Небето над брезовите върхари в Долчинката леко руменееше. Може би ще да успее да влезе през задната врата. Понякога, когато баща му закъсняваше до посред нощ, Сюзън я оставяше отключена.
Задната врата наистина се оказа отключена. И хлипайки от благодарност и облекчение, той се промъкна в хола. Вътре още цареше мрак и момчето внимателно се заизкачва по стълбата. Искаше да се добере до леглото си, неговото собствено легло, и ако никой вече не стъпи в тази къща, ще умре и ще отиде в рая, където можеше да открие майка си. Само че, когато си помисли това, стъпи с цялата си тежест върху опашката на Фъстъка, който спеше на площадката при завоя на стълбището. Фъстъка гневно измяука и гласът му прокънтя из цялата къща.
Сюзън, която тъкмо заспиваше, беше безцеремонно изтръгната от сладката дрямка при този ужасяващ звук. Тя се добра изтощена до постелята чак в дванайсет, след един напрегнат следобед и още по-тежка вечер, за което Мери Мария Блайт имаше немалък дял, тъй като взе да капризничи точно когато напрежението стигна апогея си. Тя най-напред поиска бутилка с гореща вода, после пък се сети за разтривка с мехлем и накрая приключи с влажна кърпа върху очите, защото започвало едно от нейните „ужасни главоболия“.
Сюзън се събуди в три часа със странното усещане, че някой отчаяно се нуждае от нея. Тя стана и на пръсти се приближи до вратата на госпожа доктор. Зад нея обаче цареше тишина… Дори можеше да се чуе спокойното и равномерно дишане на Анн. Сюзън обиколи къщата и отново се върна в леглото, убедена, че онова странно чувство е било част от някакъв кошмар. Но после чак до края на живота си вярваше, че й се е случило нещо, на което обикновено се присмиваше и което Аби Флаг, „затънала до уши в спиритуализма“, наричаше „катарзисно преживяване“. „Уолтър ме повика и аз го чух“, настояваше упорито тя.