Сюзън отново стана и излезе от стаята, вече почти убедена, че тази нощ къщата е нападната от духове. Носеше само една фланелена нощница, която от многото пране беше почти излиняла и се беше свила до над кокалестите й колене. Въпреки това тя се стори най-прекрасното създание на земята на треперещото същество с побеляло от ужас лице, чиито сиви очи я гледаха втренчено отдолу в подножието на стълбата.
— Уолтър Блайт!
Само с два скока той се озова в прегръдките на Сюзън, обгърнат от нейните силни и нежни ръце.
— Сюзън… Мама мъртва ли е? — попита Уолтър.
После за съвсем кратко време всичко си дойде отново на мястото. Уолтър се озова в собственото си легло, стоплен, нахранен и обграден с внимание и ласки. Сюзън набързо разпали огнището, приготви му топла купичка мляко и парче препечен до златисто хляб, а в добавка сложи на масата и панер с неговите любими курабийки. Когато той се нахрани, го изпрати да си легне, а в краката му мушна бутилка гореща вода, за да ги стопли. Накрая целуна и намаза с мехлем подутото му коляно. Толкова беше хубаво да знаеш, че някой се грижи за теб, има нужда от теб и за него ти си важна част от живота.
— А ти, Сюзън, сигурна ли си, че мама не е умряла?
— Мога да се закълна, че майка ти спи спокойно и е много щастлива в съня си, агънце.
— И изобщо не е болна, нали? Защото Оупъл каза…
— Вярно, вчера за известно време тя не се чувстваше съвсем добре, агънце, но сега всичко свърши и този път няма никаква опасност да я изгубим. Ти само се наспи хубаво и ще те заведа да видиш нея и… още едно нещо. Ах, само да ми паднат тези малки дяволски изчадия от Лоубридж! Просто не мога да повярвам, че си изминал пеша целия път дотук. Шест мили! И то в нощ като тази!
— Мъчеха ме страшни мисли, Сюзън — тъжно каза Уолтър. Сега обаче всичко приключи щастливо; той беше в безопасност и с олекнало сърце; беше си отново у дома… Беше…
Беше вече заспал.
Клонеше към обед, когато отвори очи и видя слънчевите лъчи да струят през прозореца в неговата собствена стая. Той стана и закуцука да види майка си. Вече започваше да мисли, че се е показал ужасно глупав и майка му едва ли ще му се зарадва като го види и разбере как е избягал от Лоубридж. Но тя само го прегърна и го притисна здраво до себе си. Вече знаеше цялата история от Сюзън и дори беше намислила какво точно да каже на Джен Паркър.
— О, мамичко, нали няма да умреш… И още ме обичаш, нали?
— Нямам никакво намерение да умирам, скъпи, и толкова те обичам, че чак сърцето ме боли. Като си помисля само, че си изминал пеша целия път от Лоубридж дотук, при това в такава нощ!
— И на гладен корем на всичкото отгоре — вдигна рамене Сюзън. — Чудя се само как изобщо е оживял след всичко това. Изглежда чудесата на този свят още не са се свършили и това е едно от тях.
— Моето малко смело момче — засмя се баща му, който в този момент влезе в стаята с Шърли на раменете.
Той потупа Уолтър по главата, а момчето хвана ръката му и здраво я стисна. Нямаше друг на света като неговия татко. И нито една жива душа не бива да узнае колко изплашен всъщност беше тази нощ.
— Вече няма да напускам нашия дом, нали, мамичко?
— Не, освен ако сам не го пожелаеш — обеща майка му.
— Никога… — започна Уолтър, но после млъкна насред изречението. Все пак не би имал нищо против отново да види Алис.
— Я погледни какво има тук, агънце — каза Сюзън, въвеждайки в стаята една румена млада жена с бяла престилка и касинка, която държеше кошче в ръцете си.
Уолтър надзърна в него. Бебе! Едно пухкаво розовобузесто бебе с копринени светли къдрици и тънки пръстчета и ръчички, каквито не беше виждал преди.
— Не е ли красавица — гордо попита Сюзън. — Погледни й само миглите… Досега не съм виждала бебе с толкова дълги мигли. Ами какво ще кажеш за красивите й малки уши — винаги гледам най-напред ушите.
Уолтър се поколеба.
— Много е сладка, Сюзън… О, гледай само какви малки пръстчета. Но… не е ли много мъничка?