Сюзън весело се разсмя.
— Осем фунта3 никак не са малко, агънце. А на всичкото отгоре вече започва да се оглежда. Бебе само на няколко часа, а извърта главичка и погледна доктора. Ей богу, не съм виждала такова нещо през живота си.
— Ще бъде с червена коса — каза докторът с видимо задоволство. — Прекрасна златисточервена коса като майка си.
— И лешникови очи като баща си — весело рече госпожа докторшата.
— Чудя се защо поне един от нас не е с руса коса — каза замечтано Уолтър, представяйки си Алис.
— Русокоси ли? Като всички онези Дрю! — възкликна Сюзън с безкрайно презрение.
— Изглежда толкова мила, когато спи — почти изтананика милосърдната сестра.
— Същинско чудо. Всички бебета са сладки, Гилбърт, но тя е най-сладкото от тях.
— Бог да те поживи, Ани, но и преди нея на този свят са се раждали бебета, както знаеш — вметна с подсмърчане леля Мери Мария.
— Като нашето бебе досега не е имало, лельо Мери Мария — гордо рече Уолтър. — Сюзън, мога ли да я целуна… Само веднъж… Моля!
— Може да го направиш — отвърна Сюзън, изпращайки с кръвнишки поглед леля Мери Мария, която се отдалечаваше. — А сега отивам долу да направя черешов пай за вечеря. Мери Мария Блайт направи вчера един… Ще ми се да го бяхте видели, скъпа госпожо доктор. Прилича на нещо, дето го е влачила котката. Ще гледам все някак да го изям, защото храна не се хвърля, но за нищо на света не бих поставила такова нещо на масата пред доктора, поне докато съм още здрава и силна, на което можете да разчитате.
— Не всеки притежава твоя майсторлък при правенето на сладкиши — рече Анн.
— Мамо — започна Уолтър, когато докторът затвори вратата подир тържествуващата Сюзън, — нали ние сме едно много хубаво семейство?
— Наистина много хубаво семейство — щастливо отвърна Анн от леглото си, прегърнала бебето. Скоро тя отново ще бъде на крака, заобиколена от най-любимите си същества, ще се грижи за тях, ще ги учи и приласкава.
А на долния етаж леля Мери Мария отчаяно клатеше глава.
— Знам, че краката на всички новородени са криви, но, Сюзън, краката на това дете са прекалено криви. Разбира се, не е нужно да повтаряш думите ми пред бедната Ани. Държа много да внимаваш да не се изпуснеш пред нея, Сюзън.
Този път Сюзън наистина изгуби дар слово.
11
В края на август Анн се възстанови напълно от раждането и очакваше настъпването на една щастлива есен. Малката Берта Марила от ден на ден ставаше все по-хубава.
— Аз пък си мислех, че бебетата реват през цялото време — каза Джем, докато гледаше как малките пръстчета на сестра му стискаха неговия показалец. — Поне така ми каза Бърти Шекспир Дрю.
— Не се и съмнявам, че бебетата на семейство Дрю постоянно плачат, скъпи Джем — каза Сюзън. — Избива ги на рев само при мисълта, че принадлежат към този род, предполагам. Но Берта Марила е бебе в „Ингълсайд“, скъпи Джем.
Гостуването на леля Мери Мария в „Ингълсайд“ все още продължаваше. Тя, разбира се, от време на време жалостиво проронваше: „Само ми дайте да разбера, когато ви дотегне от мен… И сама мога да се грижа за себе си“. На подобно нещо можеше да се отговори само по един начин и Гилбърт, естествено, винаги го правеше, макар гласът му да не звучеше така сърдечно като в началото. Дори неговата „преданост към рода“ започваше лека-полека да изтънява. Докторът все по-ясно осъзнаваше, че леля Мери Мария постепенно се превръща в проблем за неговия дом. Не може да му се отрече, че един ден той наистина дръзна да подметне, че необитаваните дълго време къщи започват от само себе си да се рушат. Леля Мери Мария се съгласи с него и спокойно ги уведоми, че сериозно обмисля да продаде дома си в Шарлоттаун.
— Тази идея никак не е лоша — окуражи я Гилбърт. — Освен това тук се продава една много уютна малка къщичка. Един приятел заминава за Калифорния, а домът му много прилича на онзи, който ти толкова много хареса — същият, дето навремето живееше мисис Сара Нюман.
— Да, но живееше в него сама — изпусна тежка въздишка леля Мери Мария.
— Защото така й харесваше — уточни с надежда в гласа Анн.
— Никога не съм одобрявала хора, на които им харесва да живеят сами, Ани — отвърна леля Мери Мария.
При тези думи Сюзън с мъка сподави стенанието си.
Дайана пристигна на едноседмична визита през септември. После дойде малката Елизабет… Тя отдавна вече не беше „малката Елизабет“, а висока стройна красавица. Единствено златната й коса и изпълнената с копнеж усмивка оставаха непроменени. Баща й се връщаше в парижката си кантора и Елизабет заминаваше с него, за да поддържа домакинството. Двете с Анн предприемаха дълги разходки по ниския бряг около старото пристанище, а после се завръщаха в къщата необичайно мълчаливи и наблюдаваха есенните звезди. Двете си спомняха подробности от живота в „Уинди Уилоус“ и отново вървяха по собствените си стъпки из картата на вълшебната страна, която Елизабет все още пазеше.