— Където и да отида, ще я окачвам на стената в стаята си — каза на Анн тя.
Една сутрин силен вятър разлюля градината на „Ингълсайд“ — първият есенен вятър. Същата вечер залезът беше доста неприветлив. Сякаш внезапно, само за един ден, буйното лято остаря. Всичко подсказваше, че се задава смяна на сезоните.
— Още е рано за есента — отбеляза леля Мери Мария с тон, който недвусмислено показваше, че тя се чувства лично засегната от настъпването на този сезон.
Въпреки това есента отново дойде невероятно красива. И вятърът, който духаше откъм тъмносиния залив, и великолепната луна по време на вършитба им носеше еднаква радост. В Долчинката разтвориха цветове нежните астри; имаше и детски смях в отрупаната с ябълки овощна градина; и ясни теменужени нощи по високите пасбища над Горен Глен Сейнт Мери; и небе със сребристи облаци и черни птичи ята, които го прекосяваха. Дните намаляваха, по дюните взе да се прокрадва сива мъгла, която понякога слизаше чак до пристанището.
Ребека Дю пристигна в „Ингълсайд“ заедно с първите паднали листа, за да направи от години обещаваната визита. Дойде само за седмица, но я убедиха да остане две, а най-настоятелна в увещанията беше Сюзън. Сюзън и Ребека Дю от пръв поглед се почувстваха сродни души. Сигурно защото и двете еднакво силно обичаха Анн, а може би защото и двете еднакво силно ненавиждаха леля Мери Мария.
Така се стигна до онази есенна вечер в кухнята, когато дъждът трополеше по мъртвите листа навън, а вятърът люлееше върбите край „Ингълсайд“; тогава Сюзън разказа за всички свои неволи пред съчувстващата й Ребека Дю. Докторът и жена му бяха отишли на гости, всички деца спяха в топлите си легълца, а леля Мери Мария за късмет се беше оттеглила с поредното си главоболие — „Сякаш имам менгеме около главата“, бе проплакала тя.
— Всеки, който изяжда такова количество печена скумрия на вечеря, заслужава да страда от главоболие — отсече Ребека Дю, отвори вратичката на изстиващата фурна и удобно намести краката си вътре. — Не отричам, че и аз уважих своята порция, защото, честно да ви кажа, мис Бейкър, не съм виждала друг така майсторски да пече скумрия като вас. Но въпреки това не изядох цели четири парчета, нали така.
— Мис Дю, скъпа — откровено започна Сюзън, като постави в скута си ръкоделието и изпитателно се взря в малките черни очи на Ребека, — за времето, откакто сте тук, вие успяхте да разберете що за човек е Мери Мария Блайт. И въпреки това не сте видели дори половината, какво говоря — даже четвъртинка от истинската й природа. Мис Дю, скъпа, усещам, че мога да ви се доверя. Позволявате ли да открия сърцето си в един поверителен разговор?
— Говорете спокойно, мис Бейкър.
— Тази жена пристигна тук през юни и, доколкото мога да съдя, се кани да остане до края на живота си. Никой в тази къща не я обича… Даже докторът, който обаче е твърде предан на своя род и не би позволил братовчедката на баща му да бъде с нещо засегната или огорчена под собствения му покрив — изрече плачливо Сюзън, сякаш беше готова да падне на колене. — Колко пъти съм молила госпожа докторшата да тропне с крак и да отпрати Мери Мария Блайт обратно в дома й, но нали пък тя има твърде меко сърце… И така, ние сме безпомощни, мис Дю… Напълно безпомощни.
— Ще ми се аз да можех да се заема с нея — каза Ребека Дю, която също се беше засегнала от някои забележки на леля Мери Мария. — Не по-зле от когото и да било зная, че не бива да престъпваме законите на гостоприемството, мис Бейкър. Но въпреки това ви уверявам, мис Бейкър, че съм готова да й кажа всичко право в очите.
— Аз самата бих го направила, но си знам мястото в тази къща, мис Дю. Никога няма да забравя, че не аз съм господарката тук. Въпреки това, мис Дю, понякога съвсем сериозно се питам: „А какво си тогава, Сюзън Бейкър — да не би изтривалка за крака?“. Но вие и сама разбирате, че съм с вързани ръце. Нито мога да изоставя току-така госпожата, нито пък да й създавам още неприятности като воювам с Мери Мария Блайт. Ето защо продължавам да търпя и да си изпълнявам задълженията. Защото, мис Дю — тържествено продължи Сюзън, — аз съм готова да умра за доктора и неговата съпруга. Бяхме толкова щастливи и задружни, преди тази жена да се нанесе тук. Но тя направи живота ни черен, а как ще завърши всичко това не мога да кажа, защото не съм ясновидка. Макар че не е трудно да се досетим какво ни чака — накрая всички ни ще откарат в лудница. Защото то не е едно и не са две, мис Дю. Човек може някак да изтърпи един комар, но какво би сторил, ако го нападнат с милиони!