Ребека Дю се опита да си представи рояците комари и скръбно поклати глава.
— Тя все дава съвети на госпожата как да върти къщата и какви дрехи да носи. И през цялото време ме дебне. Освен това непрекъснато повтаря, че не била виждала толкова непослушни деца. Мис Дю, вие и сама сте се убедили, че нашите деца са винаги послушни и глас не повдигат… Е, само от време на време…
— Те са едни от най-добрите деца, които съм виждала, мис Бейкър.
— На всичкото отгоре постоянно слухти и дебне зад ъглите…
— В това и сама имах случай да се уверя.
— И все е от нещо обидена, все някой я е засегнал, но никога достатъчно, че да си замине. Непрекъснато седи с опечален вид на пренебрегната роднина, докато съвсем не влуди бедната госпожа доктор. И с нищо не можеш й угоди. Отворени ли са прозорците, се оплаква от течение; затворим ли ги, тя веднага казва, че предпочита от време на време да подиша и чист въздух. Не понасяла лука и миризмата му, от нея й се повдигало. Затова госпожата каза вече да не го използваме. И ето сега — продължи Сюзън, — макар да е съвсем естествено да се използва лук, ние тук, в „Ингълсайд“, не го близваме дори.
— Аз също много обичам лук — призна си Ребека Дю.
— Не можела да търпи котки. Казва, че от тях тръпки я побивали, независимо дали ги вижда, или не. Стигало й да знае, че има някоя в къщата. Ето защо Фъстъка не смее да си покаже носа у дома. Не мога да кажа, че аз самата съм кой знае каква почитателка на котките, мис Дю, но въпреки това твърдя, че и те имат право да ходят свободно по света. И като за капак: „Сюзън, не забравяй, че не мога да ям яйца, моля“, или пък „Сюзън, колко пъти трябва да повтарям, че не ям студен хляб“, или пък „Сюзън, някои хора може би нямат нищо против да пият претоплен чай, но аз не съм от тази привилегирована група“. Само си представете, мис Дю, претоплен чай! Като че ли съм си позволявала някога да поднасям претоплен чай!
— Никой не би могъл да ви обвини в подобно нещо, мис Бейкър.
— Ако има нещо, за което не бива да се споменава, тя непременно ще отвори дума за него. И ужасно ревнува, че докторът споделя най-напред с жена си, а едва после го казва и на нея… Все го подпитва за пациентите му, а няма нещо на света, което да го ядосва повече от това. Както и сама знаете, лекарите трябва да имат мярка на приказките си. Ами като я прихванаха дяволите как да се пали огънят! „Сюзън Бейкър, вика ми тя, надявам се никога да не палиш огъня с газ или, не дай боже, да оставяш наоколо напоени с газ парцали. Както ти е известно, те могат сами да се запалят за по-малко от час. Как ще се почувстваш, ако видиш къщата изгоряла до основи и знаеш, че това е станало по твоя вина, а, Сюзън?“ Е, тогава вече, мис Дю, не издържах и й се изсмях в лицето. Същата нощ тя сама си подпали завесите, а виковете й още ми кънтят в ушите. При това го направи точно когато докторът най-сетне заспа след две безсънни нощи на работа. Но онова, което най-много ме вбесява, мис Дю, е, че преди да отиде където и да е навън, тя влиза в кухненския килер и брои яйцата. Трябва да събера цялото си търпение и възпитание, за да й се размине само със забележката защо не преброи и лъжиците. Няма и съмнение, че децата я мразят. Горката госпожа доктор едва ги удържа да не й го покажат съвсем ясно. А тя, моля ви се, си позволи да зашлеви Нан веднъж, когато господин и госпожа доктор отсъстваха… Представете си само — да я зашлеви, тъй като Нан си позволи да я нарече „госпожа Мефусалех“, защото преди това беше чула оня дявол Кен Форд да й вика така.
— На ваше място аз щях нея да зашлевя — свирепо каза Ребека Дю.
— „Случва се, разбира се, и ние в «Ингълсайд» да потупваме децата, но никога не ги шамаросваме по лицето“, й казах. После тя вири нос цяла седмица, но поне оттогава не смее и с пръст да бутне някое от тях. Затова пък много й харесва, когато родителите им ги наказват. „Ако аз ти бях майка…“, вика тя една вечер на моя малък Джем. „Ами вие никога няма да бъдете нечия майка“, отвърна й бедното дете… Насила го докараха да стигне дотам, мис Дю, съвсем насила… Та тогава докторът го изпрати в леглото без вечеря, но кой мислите му занесе нещичко за хапване по-късно вечерта? А Нан и Ди… Това не бих си позволила изобщо да го изрека на глас, ама нали вие, мис Дю… Докторът и жена му тутакси биха забранили, само да научат… Та Нан и Ди кръстиха тяхната стара порцеланова кукла със сресаната на път коса на името на леля си Мери Мария и всеки път, когато тя им се скара за нещо, я давят… Куклата де — потапят я в резервоара с дъждовна вода. Случва се доста често, уверявам ви. Но едва ли ще повярвате какво направи миналата нощ тази жена, мис Дю.